international
short film festival
in the palace


Вход Регистрация
en / bg
Menu

КАЗАНО НА КРАТКО

Los Intrusos directores

(Mila Moshelova | снимка: Jorge Juárez, Bárbara Moran)

 

Álvaro Gómez е от Испания. Той е директор – фотограф на филма “The Intruders” 2013 г. На студентското издание на международния фестивал “В Двореца”, Alvaro представя екипа, с който работи както и двамата режисьори: Jorge Juarez и Barbara Moran. Álvaro Gómez завършва образованието си в областта на киното в La ECAM, намирайки в динамиката на  пътуванията източник на креативност, а в кинофестивалите – своеобразен начин да се откъсне от реалността и да се посвети на изкуството.

- Това ли е първият ти филм?

 Това не е първият, нито единственият, но това е най-големият филм, който съм снимал досега. Аз съм правил различни неща като част от снимачния екип, по-точно – бидейки директор – фотограф. Към днешна дата работя и върху собствен проект.

- Откъде ти дойде идеята?

Всичко започна, когато двамата режисьори Jorge Juarez и Barbara Moran се срещнаха и решиха да завършат своя училищен проект заедно. Те започнаха да търсят пресечна точка на своите интереси. Имаха различни предложения: за тийнейджърите бунтари; за спомените от тийнейджърските години. Интересуваха се от темата за тийнейджърите и  решиха да развиват идеята си заедно със сценариста от същото училище. В началото беше доста трудно да се установи единство между идеите на режисьорите и тези на сценариста, но накрая се появи филмът.

 

Los Intrusos

 

- Какво ще правиш след фестивала? С какво ще се занимаваш?

Сега снимам късометражни филми. Има и доста игрални филми, реклами както и музикални клипове, по които работя. Работата, с която се занимаваме е непредсказуема, никога не знаеш какво ще е следващото нещо, което ще правиш. За някои от задачите научаваш само седмица по-рано. Всичко се случва в много кратки срокове. В момента се старя да вървя смело напред.

- Какво мислиш за филмовото училище? Според теб важно ли е да имаш подходящо образование, за да работиш в сферата на киното?

Хубаво е да имаш известни познания и опит зад гърба си. Вярно е, че в дигиталната ера, в която живеем, много неща могат да се научат от YouTube и други подобни платформи, но има и такива, които не могат да се научат извън класната стая. Във филмовото училище човек получава възможност да работи в група, да усети екипа, да срещне интересни хора, да обмени идеи. Ето затова мисля, че училището е едно много добро начало. Освен това, там имаш на разположение камера, компютри за монтаж, осветителна техника: всичко това потвърждава твърдението ми, че училището е добро и полезно начало.

- Каква е ролята на изкуството в социалния живот?

 Изкуството и културата са двете неща, които ни отличават от машините. И, въпреки че не всички хора намират изкуството за важно, за мен е от голямо значение.

- Каква е ролята на фестивалите? Важни ли са?

 Въпреки че можеш да показваш филма си навсякъде и да го споделяш в мрежата, фестивалите са нещо по-различно. Те ти дават възможност да представиш филма си пред хора, които се интересуват от кино, хора, чиито възгледи са близки до твоите. Това е прекрасно. Фестивалите са пресечна точка на идеи, които трябва да се споделят.

- С какво ще запомниш международния фестивал за късометражно кино "В Двореца"?

Беше прекрасно преживяване, срещнах интересни хора. Фестивалите те откъсват от ежедневието и от дома. Обичам да пътувам и това ме вдъхновява. Оставането дълго време на едно място, да речем – в моя град, може да ме доведе до нервен срив. Аз обичам да бъда в движение, да посещавам различни места, а идването ми тук значително ме обогати.



Los Intrusos

Alvaro Gomez е от Испания. Той е директор – фотограф на филма “The Intruders” 2013 г. На студентското издание на международния фестивал “В Двореца”, Alvaro представя екипа, с който работи както и двамата режисьори: Jorge Juarez и Barbara Moran.

Alvaro Gomez завършва образованието си в областта на киното в La ECAM, намирайки в динамиката на пътуванията източник на креативност, а в кинофестивалите – своеобразен начин да се откъсне от реалността и да се посвети на изкуството.

 

Това ли е първият ти филм?

 

Това не е първият, нито единственият, но това е най-големият филм, който съм снимал досега. Аз съм правил различни неща като част от снимачния екип, по-точно – бидейки директор – фотограф. Към днешна дата работя и върху собствен проект.

 

Откъде ти дойде идеята?

 

Всичко започна, когато двамата режисьори Jorge Juarez и Barbara Moran се срещнаха и решиха да завършат своя училищен проект заедно. Те започнаха да търсят пресечна точка на своите интереси. Имаха различни предложения: за тийнейджърите бунтари; за спомените от тийнейджърските години. Интересуваха се от темата за тийнейджърите и решиха да развиват идеята си заедно със сценариста от същото училище. В началото беше доста трудно да се установи единство между идеите на режисьорите и тези на сценариста, но накрая се появи филмът.

Itay Sagi

(A. G. Magaldí | Снимка: Itay Sagi)

 


Младият израелец Liron мечтае да се включи в армията. Неговият медицински профил не му го позволява. Какво би направил ако не можеш да сбъднеш мечтите си? Живеем в общество, в което футболът се идеализира, а войната е най-честата тема на разговор. Хората живеят чрез войната и виждат война в света на футбола. “Green Ape” е късометражният филм на Itay Sagi. Той е един родител - баща, който чрез киното се опитва да разкрие част от образа на израелското общество.

- "Green Ape" е филм, който засяга две важни теми: войната и футбола. Всеки ден четем новини, посветени на тези теми...

Голяма част от израелската култура се основава именно на войната и футбола. По време на  ливанската война аз бях във Великобритания, за да гледам Шампионска лига между отборите  Maccabi Haifa и Liverpool. Там един от израелските фенове започна да вика “война”, а останалите  бързо го подкрепиха, добавяйки “Haifa”. Така многократно последваха викове “Война,  Haifa, война,  Haifa...” Това ме накара да се загледам във феновете, който агресивно скандираха, използвайки военни термини и да се замисля дали наистина не е започнала война. Сетих се, че брат ми участва във войната и тя е в Ливан, а  футболът е просто спорт – футбол.

- Изглежда, че филмът ти e изцяло повлиян от състоянието на израелското общество.

Знаеш ли какво се случва с момчетата в Израел? Младите хора правят всичко възможно, за да станат войници. И това не е просто цел в техния живот. Това е нещо характерно за цялото  израелско общество. Вярно е, че в момента сме в много трудна ситуация. Има война, има врагове, а краткосрочно решение на проблема - няма. Сами трябва да се справим. Много млади хора се чувстват длъжни да участват в армията, върху тях се оказва голям натиск.

 

Green Ape

 

- Казваш, че в краткосрочен план проблемът няма да се разреши. Обществената ситуация няма да се промени докато конфликтът не приключи...

Трябва да призная, че малко по малко нещата започват да се променят, особено в Тел Авив. Поне там отказът да участваш в армията не се възприема като проява на невъзпитание. Това е  много хубаво. Извън Тел Авив обаче всичко е доста по-сложно. Съществува всеобщо, национално усещане за дълг към родината. Много млади израелци намират своето личностно израстване сред редиците на армията.

Идеята на моя филм засяга въпроса за това какво се случва с един младеж, който не може да влезе в армията. Такъв е случаят с главния ми герой. Той има здравословни проблеми, заради които  не му позволят да бъде войник. Любопитното е, че главният актьор във филма има същия проблем. Той не успява да издържи военния тест, въпреки мечтата си.

- Представи си, че искаш да се занимаваш с кино, но не може... Това е твоята цел...

Младите хора са слепи. Познавам много хора, които доброволно заявяват желанието си да бъдат възможно най-близо до военната база. Всичко това е отразено във филма. Можете да видите как родителите на главния ми герой се опитват да го убедят да се включи в армията по нелегален начин. Не е задължително да бъдеш на бойното поле, за да изразиш подкрепата си към родината. Можеш да помагаш на войската от офиса например. Понякога са необходими няколко години след като си напуснал армията и след като си станал родител, за да осъзнаеш истината.

 - Говорим за младите хора. Когато аз съм бил на двадесет години не съм осъзнавал ролята си в живота...

За съжаление не само младите, но и по-възрастните хора мислят по същия начин. Веднъж докато бях с приятели, един от тях каза следното: “Мечтая да отида в Газа, искам да дам своя принос”. Този човек беше на тридесет и осем години по това време и имаше три деца. Останах много изненадан, не можех да разбера, за какво говори.

- В последния филм на Клинт Истууд “Американски снайперист”, виждаме как героят на Брадли Купър мечтае да се завърне в Афганистан, въпреки че има съпруга и дете. Откривам много общи неща между него, между твоя филм и обществото в Израел.

Когато бях в армията и аз бях свикнал с това чувство. След като напуснах разбрах, че там нещо не е наред. Разбира се, това си е моята позиция, но не мисля, че греша.

- Каква е реакцията на израелската публика спрямо твоя филм?

Много войници или поддръжници на  Maccabi Haifa, проявяват интерес към филма след като прочетат синопсиса. След като изгледат филма повечето реагират по един и същи начин, казвайки: “Това е моята история”.  Някои хора в Израел не могат да разберат идеята на филма, защото живеят в свой собствен свят. Всички останали и най-вече младежите се идентифицират с героя от филма. Аз желая да представя историята си пред глобалната публика, пред целия свят, желая да им покажа как функционира една част от израелското общество. Всеки късометражен фестивал, на който моят филм бива избран е доказателство, че някой е осъзнал проблема. Това е прекрасно.

 

Green Ape

Nedelko T.

(Mila Moshelova | Photo: Nedelko Tudzharov)

 

Недeлко Туджаров, заедно със своите колеги Alex Dunford и Lucie Douglas са създателите на филма “Flight”. Недeлко изучава “Киноизкуство” в университета в Абердин, Шотландия. Той се откроява със своя философски поглед върху света, търсейки мястото на културата и изкуството в него.

- За какво се разказва в твоя филм?

Става въпрос за една жена с псевдоним Mary, жена, която предпочита да остане анонимна.
Предметът на изследване е нейното хроничното заболяване - Chronque Fatique Syndrome. Това е неврологично заболяване, което оставя човек без сили и енергия. Документалният филм представя серия от интервюта на героинята, в които тя говори за любовта й към природата и за това как природата я зарежда с енергия.

- Кажи ни какво мислиш да правиш след фестивала “В Двореца”?

Бих искал да направя игрален филм, тъй като през последната година изучавах основно документалния жанр. Освен това, преминах и през курс на обучение в областта на комедията, така че, това също привлича вниманието ми. На този етап имам само идеи. За съжаление, не мога да предложа нищо конкретно в момента, но съм много ентусиазиран относно бъдещите си проекти.

- Как върви следването ти в областта на киноизкуството? Наслаждаваш ли се?

Много добре. Според политиката на моя университет през първите две години от обучението можеш да изучаваш и други курсове освен киноизкуство. Аз избрах “История на изкуството”. Този курс обогати и допълни познанията ми в областта на киното. Курсовете, през които преминах през последните две години са предимно практични, теоретичната част беше в началото. По този начин, натрупвайки теоретични познания, бих могъл да се съсредоточа върху практичната част. Стартирах и стаж в New Boyana Studios в България. В момента се уча да работя професионално с камерата, със светлината, с техническото оборудване като цяло.

 

Flight Still

 

- Каква е ролята на изкуството в сферите на образованието и социалния живот?

Различните въпроси изискват различни отговори – науката категорично може да отговори на някои от тях, но не и на всички. Това са различни начини на изразяване. Например, аз винаги съм разсъждавал върху това как хората изучават света. Някои хора си задават въпроса как, други се питат защо? Зад всеки въпрос, който си задаваме стои нещо повече. Чрез въпросите ние изследваме човешкото състояние и неговите нюанси. Можеш да разсъждаваш върху нещата от различни гледни точки. В такъв контекст обичам да цитирам К. С. Луис – той казва, че ако имаш някаква книга или друго произведение на изкуството, не трябва да се подвеждаш по самото произведение, защото то олицетворява дълбок копнеж по нещо съвсем различно. Точно заради това ми е трудно да отговоря на въпроса за изкуството; много е сложен.

- Колко e важно образованието за младите хора, които се занимават с киноизкуство?

Според мен образованието не е единственият път към създаването на хубави продукции.

Ридли Скот например препоръчва училището за всичко. Това е прекрасна идея, според която, ако не можеш да си позволиш да учиш в университет, можеш да започнеш да се учиш от живота, да черпиш информация и идеи отвсякъде. В случай, че си кинорежисьор, ще трябва да познаваш всички отделни звена на работния процес, за да можеш да го ръководиш. Режисурата е в центъра на всичко, а режисьорът е обективът, който фокусира всички отделни звена в един център, обслужващ историята на филма.

- Какво мислиш за фестивалите?

 Фестивалите са важни поради няколко причини. Например Международният фестивал за късометражнo  кино “В Двореца” е много полезен от гледна точка на възможностите, които предоставя. На фестивала можеш да се срещнеш с други режисьори, да съизмериш възможностите си с тях, да се запознаеш с техните идеи. Освен това, събитието е много полезно и от гледна точка на контактите, които се установяват. Тук се срещаш и разговаряш с много хора, опитваш се да се аргументираш, а това е полезно и за двете страни в комуникационния процес.

- С какво ще запомниш фестивала "В Двореца"?

Това е първият фестивал, на който участвам и затова нямам конкретни очаквания. Всъщност, аз нямам, с какво да го съпоставя, за да имам очаквания. Разбира се, всички сме чували за фестивала в Кан и за други подобни места, но разговаряйки с режисьорите тук, разбирам, че “В Двореца” е много интерактивен. Повечето от режисьорите са пътували доста. Те смятат, че фестивалът е привлекателен от гледна точка на възможността за неформална комуникация, която предоставя. Тук хората разговарят помежду си извън официалните Q&A секции. Това е прекрасно.

 

Flight Still

Keren Alexandroni

(A. G. Magaldí | Photo: Keren Alexandroni and editor Eitan Vardi)

 

След участие в протест, двойка активисти намират временен подслон в изоставен апартамент в покрайнините на града. Точно, когато той е обсебен от идеята да превърне апартамента в сигурно убежище, тя решава да се върне обратно на улицата.

Във филма си Spatchel, израелският кинорежисьор Keren Alexandroni, представя конфликта между желанието за промяна и нуждата от по-спокоен, буржоазен живот. Това е филмът, с който младата израелска режисьорка се дипломира от факултета по Филмово изкуство към университета в Тел Авив. Този филм разкрива и нейния политически активизъм. Направен непосредствено след бунтовете в Израел за социална справедливост, филмът предлага две възможности на публиката.

- Как е отразен  социалният активизъм във филма ти?

През 2011 г. имаше много социални движения в Израел. Стотици хиляди хора взеха участие в уличните протести и в борбата да получат прилични жилища, където да живеят. Участвах в протестите от самото начало, бях силно увлечена. Имах доста различни преживявания. Мисля, че киното е начинът, чрез който мога да изразя натрупания политически опит. Когато започнах да се занимавам с кино се отдалечих от бунтарското си начало, но мисля, че чрез филма - Spatchel възвърнах своя дух отново. Направила съм го с голяма страст.

Винаги съм мислила, че да бъдеш политически активист е много вълнуващо. В хаоса, в борбата с полицията, във всичко това има нещо много увлекателно.

- Как се отрази ситуацията в Израел на твоя филм?

Филмът не е посветен толкова на бунтовете, колкото на техните последствията. Той разкрива конфликта вътре в теб. Представя дилемата дали да продължиш участието си в борбата на улицата или да се прибереш вкъщи и да гледаш филм със своя любим човек, без да те интересува какво се случва навън.

 

Spatchel

 

- Виждаме двете противоположни страни на проблема, превъплътени в образите на главните герои…

Точно така. Двойката във филма преживява остър конфликт. Единият иска да се откаже, а другият – да продължи участието си в борбата на улицата. Представете си ситуация, при която в събота вечерта на вас ви се излиза, а приятелите ви предпочитат да играят карти. Да остана с тях или да изляза навън? В този контекст мисля, че ако не си достатъчно активен относно нещата, които силно желаеш, ще загубиш.

- Какъв е изборът на публиката? Предполагам, че не всички хора са толкова активни…

Повечето хора не могат да направят избор. Говорим за филм който или харесваш или не харесваш, но и в двата случая изпитваш някаква емоция. Истината е, че аз никога не се интересувам от това какво мислят другите хора. Единственият път, когато бях силно ужасена беше премиерата на Spatchel. В момента искам колкото се може повече хора да гледат филма и да участвам в още фестивали.

- Важни ли са фестивалите?

Те са най-хубавото нещо. Прекрасна възможност да срещнеш приятни хора, с които да си говориш за кино през цялото време.

 

Spatchel

Как е отразен социалният активизъм във филма ти?

 

През 2011 г. имаше много социални движения в Израел. Стотици хиляди хора взеха участие в уличните протести и в борбата да получат прилични жилища, където да живеят. Участвах в протестите от самото начало, бях силно увлечена. Имах доста различни преживявания. Мисля, че киното е начинът, чрез който мога да изразя натрупания политически опит. Когато започнах да се занимавам с кино се отдалечих от бунтарското си начало, но мисля, че чрез филма - Spatchel възвърнах своя дух отново. Направила съм го с голяма страст.

Винаги съм мислила, че да бъдеш политически активист е много вълнуващо. В хаоса, в борбата с полицията, във всичко това има нещо много увлекателно.

 

Как се отрази ситуацията в Израел на твоя филм?

 

Филмът не е посветен толкова на бунтовете, колкото на техните последствията. Той разкрива конфликта вътре в теб. Представя дилемата дали да продължиш участието си в борбата на улицата или да се прибереш вкъщи и да гледаш филм със своя любим човек, без да те интересува какво се случва навън.

Lolita Nikolova

(A. G. Magaldí | Снимка: Лолита Николова)

Атанас Далчев пише денонощно. Бавно натиска бутоните на остарялата пишеща машина, a  стиховете се леят от ръцете му. Ангелът на Шартър не е просто известно българско стихотворение, но е и дебютният късометражен филм на българския кинорежисьор - Лолита Николова. Една кратка визуализация, която ни припомня творчеството на Атанас Далчев.  Въпреки че е починал преди 31 години, авторът остава завинаги жив, благодарение на своите поеми.

Кой е Атанас Далчев? На този въпрос най-добре може да отговори Лолита. Младата кинорежисьорка, която учи филмово изкуство в Нов Български Университет. Чрез филма си тя препрочита отново и отново поемите на Атанас Далчев и ни въвежда в художествената белетристика на неговата живописна вселена.


- Защо избра точно Атанас Далчев? С какво се откроява той ? Какво те накара да направиш  филм за него?

Много интересен български поет. Той се откроява със своята политическа независимост. Това не е характерно за останалите поети от времето на българския социализъм. Неговата поезия не е типичната, която сме свикнали да четем. Той се опитва да ни покаже, че въображението има реални измерения. Въображението според него е  всичко онова, което ни заобикаля, просто трябва да отворим очите си, за да го прозрем. Чрез филма „Ангелът на Шартър” аз искам да припомня на публиката, че този поет, който е починал преди повече от 30 години, е все още жив. Чрез творчеството си той остава във вечността.

- Фокусът в твоя филм е поставен изцяло върху работата на поета…

Аз събрах поемите на Далчев и направих една обща история, която е моята. Един филм с много биографични данни за поета. Всъщност моят филм е много повече фантастика отколкото документален.  Например, има една поема, в която виждаме малко момче, което говори с Бог, с цветята… с цялата природа. Това момче не просто говори, той усеща природата. Ние, за разлика от него, сме забравили това чувство.

 

The Angel Of Notre Dame

 


- Едно огледало, в което да се огледаме? Може би трябва да гледаме по-задълбочено на всичко…

Точно така. Това се опитвам да кажа. Мисля, че Атанас Далчев иска от нас да виждаме нещата като него. Много хора  не разбират творчеството му, защото е по-трудно. Технологиите, с които сме се обградили днес ни пречат да виждаме отвъд нещата. Далчев има и доста стихотворения, в които говори за смъртта. Аз исках да покажа, че неговият дух може да излезе от гроба по всяко едно време, защото е безсмъртен.

- Доста нестандартно. Ти правиш експериментален късометражен  филм за поезия…

Премиерата на филма беше пред мои приятели. Те останаха шокирани. Никой не очакваше да види такъв тип филм. Изненадата им обаче беше приятна, много от тях дори се разплакаха. Разбира се, аз не правя филми, за да разплаквам хората. Това е тяхното усещане и според мен е хубаво, но това което искам преди всичко е идеята ми да ги обогатява. Първоначално си мислих, че никой няма да разбере моя филм, защото е доста сложен. Но, аз го направих точно така, както го почувствах. Ако това не се хареса на някого, няма да се разсърдя. Не бих могла да направя филм, който да се харесва на всички. Като цяло реакциите на хората са положителни и аз съм много щастлива. Радвам се, че участвам и на този фестивал.

- Важно ли е да има фестивали като „В Двореца”? Изглежда, че това е единственият начин да се популяризира вашето изкуство…

Щастлива съм, че съм тук. Била съм на този фестивал и преди, но за първи път участвам със собствен филм. Така че  - това е Моята година. Според мен участието е по-важно от наградата. Разбира се чувството на победата е прекрасно, но контактите, които установяваме тук с останалите участници са от по-голямо значение, според мен. Да срещнеш хора, с които да можеш да си партнираш в бъдеще е същинска симбиоза…

Установяването на контакти е важно за всеки начинаещ режисьор…

Конкретно в България, ако нямаш контакт с правилния човек, не би могъл да постигнеш нищо. Мисля, че в Германия, Англия и другите държави положението е същото.  В моя случай, аз си намерих стаж след препоръка от приятел. Ако нямах неговата подкрепа, никога нямаше да получа този стаж.

 

The Angel Of Notre Dame

Guy Nemesh

(A. G. Magaldí | Снимка: Guy Nemesh)

 

Iris живее в голяма къща в хубав квартал. Въпреки това тя се чувства самотна, дори и когато семейството й е около нея. Изненадващо в живота й се завръща отдавна забравена любовна история. Какво ще случи? Израелският режисьор Guy Nemesh задълбочено пресъздава историята за кризата на жените около 50 годишна възраст и съпътстващите ги страдания.

The Way Things Are е късометражният  филм, с който Nemesh се дипломира. Чрез него, той успява да се докосне до публиката като й представя задълбочено определени части от образа на нашето общество.


- Как стоят нещата в живота?
Исках да пресъздам малка житейска дилема. Главният образ в моя филм е жена на 50 години, която чувства липса в своя живот. Нейната майчинска роля е приключила и, въпреки че има голяма къща и близки хора около себе си, тя не е щастлива. Нещо не е наред.

- История за зряла жена, която в един момент осъзнава, че животът й е загубил смисъл. Може ли твоят филм да се определи като огледало на обществото?
Може би. Аз просто разказах историята на моята героиня, но истината е, че много жени на около 50 годишна възраст идват при мен след като са изгледали филма. Те ми обясняват колко силно ги е развълнувала историята. Обикновено ме питат как съм разбрал всичко това: Как разбра? Как се сети за тази история?


- Как разбра всичко това?
Предполагам, че това е единственият въпрос, на който не бих могъл да отговоря. Просто не знам. Отворих очи и започнах да пиша за чувствата на жените, които са приключили с майчинските си задължения. Бях мислил по този въпрос.

 

The Way Things Are

 

Ти каза, че някои жени се оприличават с главната героиня. Това важи ли и за нейното поведение?

Проблемът е, че тя не прави нищо лошо. Без да разкривам финала на филма, мога да кажа, че виждаме как се среща със свое гадже от миналото. Това обаче не е любовна афера, а просто среща. Нещо се случва, но не напълно. Мисля, че за първи път моята героиня започва да разбира сложността на живота. Тя решава да се изправи срещу себе си и да действа. На този етап от нейния живот нищо не се променя, в същото време много неща започват да й се изясняват.

Как реагира публиката на тази среща? Има ли противоречиви реакции?

Първата прожекция беше доста стресираща. Дори не можех да гледам в екрана. Задавах си въпроси: Защо не го изряза?Толкова е отегчително. Освен това, чисто визуално, този филм не е лесен за разбиране. В него има около 30 локации, голяма динамика и опит да му се придаде специфична естетика. Имах и доста съмнения по време на снимките, но когато всичко приключи се почувствах истински щастлив. Хората го харесват.

Освен че хората го харесват, филмът ти е бил представян и на много фестивали…

Не се възприемам като известен. Бил съм на някои много хубави фестивали и мога да призная, че те са най-добрият начин човек да научи нещо ново както и да гледа филми, които при други обстоятелства не би гледал. Освен това, фестивалите са и своеобразен начин да разбереш как се възприема твоят филм от други култури.

Какво научи от фестивали като В Двореца?

Това което научих е, че не всичко се върти около парите. Има добри филми с доста големи бюджети и други - също много добри - направени с по-скромни средства. Също, вярвам, че ако историята е добра, пари винаги могат да се намерят. В момента в Израел е много трудно да осигуриш пари за кино. Трябва наистина да си вярваш. Ние сме малка държава и режисьорите полагат огромни усилия, за да успеят.


The Way Things Are 



Teodos Ralev

(A. G. Magaldí | Снимка: Теодос Ралев)

Как ми дойде наум, че е било възможно някой да ме види в друга светлина? Всичко, което ми остава е да помахам на днешният ден за чао с надеждата, че следващият ще бъде по-добър и ще ме изкара от вечния черно-бял филм, в който живея.

Wasteland е дебютният филм на младия български режисьор Теодос Ралев, който е само на седемнадесет години. История на художничка-тийнейджър, която желае нейната художествена творба да стане известна. Ще постигне ли успех без пари или контакти? Кратък разказ, за това колко е трудно да бъдеш забелязан в нашето общество.

Теодос, най-младият режисьор избран да участва в студентското издание на фестивала „В двореца“, от дете знае, че е роден да разказва истории чрез камера. Тази страст към филмовата индустрия му помага да открие поредица от работилници, организирани от фестивала. Участието му в една от тях разпалва интереса му към киното още повече.

- Wasteland – история за младо момиче, което иска мечтите й да станат реалност. Изглежда като история, в която всички живеем. Кой ли от нас не се бори постоянно, за да достигне до целта на живота си?

В България има много хора като момичето във филма. Ние сме бедна страна и хората нямат мотивация, защото никой тук не би забелязал таланта ти, ако нямаш връзки или пари. Предполагам, че в други части на света е същото: много е трудно да ти се даде шанс в днешния свят.

- Може ли да кажем, че филмът ти от части е автобиографичен?

(Теодос се смее) Не точно. Аз не съм се отегчил и имам приятели.

-Но по един или друг начин се намираш в същата ситуация както и момичето от Wasteland.

Аз съм все още в гимназията и се надявам да продължа образованието си в сферата на киното. Искам да направя нещо, което хората да запомнят завинаги. Един ден, може би, хората ще бъдат: „Йеа! Познавам това момче – той е чудесен режисьор“. Това е, което искам да направя и ще дам всичко от себе си, за да го постигна. Точно както момичето във филма.

 

Teodos Ralev

 

-Гордееш ли се с начинът, по който изглежда филмът ти?

Всъщност никога не съм непълно щастлив с това, което съм направил, защото искам с всеки изминал ден да ставам все по-добър. Но вземайки в предвид техническото оборудване, с което разполагах, филмът си заслужава. След като вече го бях заснел осъзнах, че има неща, които е можело да подобря, но всичко беше приключило.

Беше ми трудно да го заснема, защото всички тук разполагат с добри камери, актьори и имат подкрепата на своите филмови академии. Аз все още съм с камерата, която имам откакто бях на петнадесет и актьорите във филма са моите най-добри приятели. Щастлив съм, че бях селектиран на фестивала, от където имах възможността да уча от толкова много професионалисти.

- Едно нещо, което те отличава е това, че си само на седемнадесет години. Ти си и най-младият режисьор на студентското издание на „В Двореца‘, заобиколен си от режисьори, които са на два пъти повече години от твоите.

Страхувах се, че всички на фестивала знаят много повече от мен. И това е нормално. Това е нещо, с което те изкарват прехраната си, а в повечето случаи са учили нещо свързано с киното. Аз не искам да правя късометражни филми, когато остарея, но това е, което бих могъл да правя в момента с ресурсите, с които разполагам. Аз съм в началото на своята кариера, по нататък искам да се насоча към пълнометражни филми.

-Какво значи за теб, това че си селектиран във фестивал като този?

Всъщност разбрах за фестивала от работилниците, които бяха организирани в моя роден град Бургас (втория по големина град на българското Черноморие). Участието беше много важна стъпка в моята кариера, защото можех да се задълбоча върху това как да правя неща в киното. Събития като „В двореца“ са наистина много важни, защото създаваш нови приятелства и се учиш много от професионалистите.


 

Wasteland Poster

Franziska M. Hoenish

(A. G. Magaldí | Снимка от: Linda B. K.)

 

Малко след полунощ бомбена експлозия разрушава основния сървър на телефонен доставчик. Трима пазачи са тежко ранени от огъня и пратени в болничен център в Париж. На нашето внимание се разкрива, че вече няма опасност за живота им. Видеокамера обаче е заснела един от атакуващите.

След предизвикване на политическа атака Дамиян и Ивона се събуждат в скривалището си в Париж, разбирайки, че Дамиян е бил заснет от скрита камера. Какво ще правят? AussiLoin, тринадесет минутен френетичен филм, в който германската режисьорка FranziskaM. Hoenisch успява да ни пренесе в мислите на главните герои.

Franziska, която учи във Филмовата академия Baden-Württemberg и в момента работи върху първия си пълнометражен филм е влюбена в киното.

- Защо кино? Защо Franziska е в киното?

Аз мисля... Аз мисля, че това е труден въпрос. Същото е като да се влюбиш. Просто искаш да го направиш. Искаш да бъдеш с човека, в когото си се влюбил. Учих приложни изкуства и в същото време търсех нещо друго, накрая се озовах въвлечена в  правенето на филм.

- Киното включва всички изкуства в себе си. Има музика, картини, действия...

Да. Аз наистина харесвам целия процес по създаването на филм. 

-Нека да поговоримза AussiLoin – френетичен филм за двойка анархисти, които правят терористична атака. Едно от нещата, което изпъква още от началото е че двамата са напълно противоположни.

В моето филмово училище имаше състезание, което даваше възможност на студентите да кандидатстват за групова стипендия, която им осигурява шанаса да заснемат филм във Франция. Ние кандидатствахме и спечелихме. Така заминах за Париж и срещнах приятел, който не бях виждала от години, открихме, че ни вълнуват едни и същи въпроси за света, в който живеем. От там създадох и двамата герои. Те наистина се харесват, но искат различни неща. Той иска да създаде семейство, а тя е завладяна от политически активизъм, защото е намерила причина да живее. Мисля, че за една история е важно да има такъв контраст, тъй като това поражда въпроси у публиката:какво бих направил, ако се озова в същата ситуация?

 

Aussi Loin

 

-И как публиката отговаря на тази ситуация?

Не всички харесват филма. Винаги е така, трябва да го приемеш. Не правиш филми за всички...

-Може би, когато правиш филм мислиш за себе си?

Но също и за публката. Искаш хората да разберат какво си направил. Подвеждащо е. Трябва да направиш филм, който те кара да се чувстваш добре и да се надяваш, че публиката също ще го хареса. В AussiLoin зрителите винаги се смеят на първата сцена, а след това са изненадани. Много зрители ми казват, че обожават финала.

- Интересува ли те как изглеждат филмите?

Могат да възникнат проблеми, също така сценарият се променя и може би накрая късометражният филм се различава от това, което си очаквал... Имахме наистина голям проблем. Много е трудно  и скъпо да намериш хотел в Париж, в който да снимаш. Накрая открихме един действително много хубав. Жената зад камерата наистина го хареса. Но три седмици преди снимките разбрахме, че е станало недоразумение. Мислехме, че хотелът ни е осигурил четири стаи, но всъщност за тази цена имахме право само на една. А бяхме ангажирали много хора, оборудване... Не успяхме да намерим друг хотел в Париж, така че в крайна сметка променихме сценария и снимахме филм в апартамент.

- Но в края на краищата, смяташ ли, че филмът се получи така, както искаше?

За моята операторка беше доста трудно. Тя предпочиташе другото място. Но мисля, че сега е доволна от резултата. И аз го харесвам и мисля, че работи доста добре.

- И накрая се озова на фестивала „В двореца“. Изглежда като признание за цялата усилена работа...

Мисля, че създаването на един филм е като строежа на нова къща: трябва да намериш правилните хора, да търсиш пари отново... Но ако хората харесат къщата, която вече си построил ще бъде по-лесно. Участието във фестивал помага на този процес да се случи.

 

Aussi Loin Poster

 

Charlie Edward Moss

(A. G. Magaldí | Снимка: Linda B. K.)

 

- Какво се случва? Ти се шегуваш? О, Господи.Задръж, изчакай. Mickey! Убихме друг човек.

- Какво?

- Убихме друг човек.

Двама наемни убийци от Ирландия пътуват към вкъщи, след като са убили грешния човек. Какво ще правят? Urinal Cakes е дръзка комедия със запомнящо се начало и типичен английски хумор.

Ирландските режисьори Charlie Edwards-Moss и Robert Wragg се открояват със своята младост и силната си страст към киното. Въпреки че са само на по двадесет години, изглеждат като истински ветерани с по няколко късометражни филми зад гърба си. Вдъхновяват се от признати кинорежисьори като Coen Brothers или Guy Ritchie. Младите таланти се гордеят със своя филм и вече се подготвят за нов, много по-амбициозен проект.

- Бъдеще, изпълнено с работа. Изглежда, че съвсем скоро ще чуем новини от вас…

(Charlie взима думата пръв) Вече подготвяме следващия си проект. Опитваме се да съберем възможно най-много средства: стипендии, субсидии… Дори и crowdfunding. Защо? Защото това е любезен начин да вземеш пари от приятелите си или от семейството.

- Нови предизвикателства се появяват на хоризонта, включително и за вас като екип? Вие се познавате от деца и правите всичко заедно…

Истината е, че вече сме били на няколко фестивала, но това е първият, на който идваме заедно като един отбор, като екип. Ние не плануваме нищо поотделно, сработваме се прекрасно. Можеш ли да си представиш, че сме заедно от пет годишни.

Приятно изненадани сме от поканата, която получихме от вас и сме много щастливи от доброто отношение на хората на фестивала - „In The Palace”. Нашият филм е добил известно влияние и в момента се намираме в много добра позиция, без да имаме големи претенции.Участието във  фестивала е истинско признание за млади професионалисти като нас. Както организаторите на събитието така и другите режисьори тук са приятелски настроени.

 

Urinal Cakes

 

- Очакваше ли такъв отговор от страна на зрителите? Urinal Cakes е филм, който се откроява с типичен английски хумор, а идеята е вдъхновена от работата на режисьори като Guy Ritchie.

Guy Ritchie? Той е невероятен, въпреки че не всичките му филми са добри. Ние вярваме, че нашата работа се доближава повече до The Coen Brothers. Осъзнаваме, че филмът е типично британски и може да не се хареса на много хора от други държави, но всичко е направено съзнателно. Когато филмът се излъчва пред британска публика, хората не спират да се смеят, а когато го представяме пред аудитории от други култури, те не се забавляват толкова. Хубавото е, че критиката винаги е позитивна. Това ни кара да се чувстваме добре.

- Когато говорим за Urinal Cakes, първото нещо, което прави впечатление е заглавието…

Заглавието трябва да бъде запомнящо се дори и за бъдещите поколения. Знаеш ли какви са Urinal Cakes? Например: Стар приятел се намира в кръчма по време на престрелка, а в същото време един от главните герои си разбива главата в тоалетната.

- Може би историята е много добра, актьорите – прекрасни, а престрелката - впечатляваща. Каква е формулата за успешен филм?

(Robert взима думата) В този филм връзката между актьорите има ключова роля. Провеждахме срещите си в един бар. Там, заедно с главното действащо лице работихме по сюжета на филма. Чувствахме се фантастично.Човек рядко получава възможност да работи с актьор, който наистина да съответства на ролята си.

(Charlie) Обикновено актьорите правят филма да изглежда добър или лош. Разбира се, това не е единственото важно нещо, но тяхната роля е значителна. Връзката между актьорите е решаваща за филма.

- Срещнахте ли някакви трудности?
Аз мразя монтирането на филмите. Това е най-трудната част и ако нещата не се сработят – филмът се проваля. Освен това имахме и доста любопитно приключение. Снимахме с колата на майка ми. Действието се развиваше по средата на нищото… Снимките приключиха в 4 часа през нощта. Внезапно разбрахме, че акумулаторът на колата е паднал. Чудихме се какво да правим. Опитахме се да избутаме колата, но беше тъмно, а пътят каменист… През цялото време си мислих, че майка ми ще ме убие. Потърсихме помощ от пътна полиция. Точно когато дойдоха техниците проблемът се разреши и колата потегли. Беше забавно.

 

Urinal Cakes

 

Ayelet albenda

(A. G. Magaldí | Photo of Ayelet Albenda)

 - Мамо, аз все още не съм облечена.
- Но ние трябва да отиваме да… Какво правиш? Филм ли снимаш?
- Да.
- О, хайде, Maayan…

True Colors е кратък документален филм посветен на израелски тийнейджъри, които ни учат как да се гримираме. Момичетата представят уменията си в YouTube. Предложението на Ayelet Albenda може и да не изглежда особено интересно на пръв поглед, но се оказва завладяващо за голяма част от обществото. Филмът представя силата на YouTube като канал за комуникация с целия свят, както и ролята на младото поколение в него. Едно поколение, което не се интересува от това, че излага личния си живот на показ в Интернет.

Интересно е как Ayelet, която е родена в Охайо (Америка), но живее в Израел от дете, обяснява защо YouTube е огледало на нашето време и колко много хора все още не са разбрали, какво се случва в тази онлайн платформа.

- Защо избра YouTube?

Занимавам се с видео изкуство и от години работя с материали от YouТube. Защо? Защото това е най-доброто огледало на нашето поколение. Това е място, където се учим един от друг, това е форма на забавление както и лесен начин да се докоснем до хората. В този контекст подготвям и документален филм, посветен на YouTube.

- Има едно ново поколение от млади хора, чиито идоли идват от YouTube. За тях онлайн платформата е основен канал за комуникация. Те дори не гледат телевизия…

Точно така. За тях YouTube е едно ново общество, ново място за забавление. Процентът на хората, които разкриват самоличността си там е много малък. Повечето от тях остават анонимни. Интересно е да се отбележи, че YouTube се използва и като телевизионен канал.

YouTube конкурент ли е на телевизионния пазар?

Телевизионните канали знаят какво се очаква от пазара, но не знаят как да го направят. Те не знаят как да адаптират информационното съдържание към своите онлайн платформи. Обратното също е вярно - не е никак лесно да правиш неща в YouTube, които обикновено се правят в телевизията.

В твоя филм ти не просто обясняваш феномена YouTube, но поглеждаш отвъд платформата и навлизаш в света на млади израелски момичета, които дават онлайн уроци по гримиране…

YouTube e канал, който прониква в света на тийнейджърите. Това е свят, който не може да бъде открит другаде. Една възможност да видиш младите хора по различен начини, да заснемеш техния свят. Идеята дойде след като години наред проучвах как действат младите в YouTube. Живо се интересувам от това как представят себе си в мрежата и по-специално в YouTube. Започнах да си задавам въпроси как младите хора комуникират помежду си и се натъкнах на гримиращото се общество, което се оказа една доста голяма група в Израел. Това ме завладя.

 

True Colors

 


- Твоят късометражен филм се откроява с това, че не използваш камера. Ти всъщност не филмираш нищо. Всичко при теб е въпрос на изтегляне и подбор на видеоклипове от YouTube…

Точно това проучване както и подборът на клиповете представлява самия процес на филмиране. Използвам интересни видеоматериали, достъпни за мен. Това не е никак лесно. Срещнах се и лично с момичетата. За мен беше важно да им се представя и да им обясня какво правя. Техните родители трябваше да подпишат документ, с който да ми предоставят авторски права. Този документ не засяга тяхната възраст или съгласието им, той е важен преди всичко, защото момичетата представят себе си в онлайн пространството.

Говорим за много млади хора, които не осъзнават напълно какво правят. Те живеят в друга реалност. Смяташ ли, че тези момичета осъзнават как излагат на показ живота си пред милиони хора?

Може би не осъзнават напълно какво правят. В същото време те не са толкова малки, повечето са около петнадесет, шестнадесет годишни… Просто искат да бъдат известни. Когато се срещнах с тях разбрах, че са наистина щастливи, че ще участват във филм.

- Ако се върна дванадесет години назад, мога да потвърдя, че съм бил дете, на което нищо не му е било ясно.

Но, поколенията са различни. Ние не сме като тях. Преди дванадесет години не си разполагал с дигитална камера, нали? Не си имал и възможността да представяш живота си в Интернет. Те правят филми за себе си в продължение на години. Освен това не се чувстват уязвими от това, което вършат.

В една от сцените на филма се чува как пада бомба в Израел докато едно от момичетата обяснява колко се гордее със своите последователи…

Това ме шокира и в същото време ме изненадана приятно. Ситуацията е екстремна, но в крайна сметка това е техният живот. Понякога се чува как падат бомби и се чудиш дали да се смееш или да се страхуваш. Не се случва често, но всички сме изпитвали това чувство по една или друга причина.

 

True Colors

Slawomir Witek

(A. G. Magaldí | Снимка:  Slawomir Witek)

 

По улиците на голяма част от европейските градове са се подредили стотици проститутки. Нещо обичайно е да видите в непосредствена близост до тях възрастни хора, които да продават местни продукти. Свикнал да вижда подобна гледка в своя регион полският режисьор Slawomir Witek си задава няколко простички въпроса: „Дали тези хора някога са разговаряли помежду си? Какво ще се случи ако някоя от възрастните жени реши да установи връзка с компаньонка?

Отправна точка във филма ‘Rеal Honey’ е историята между бедна възрастна жена и една от чуждестранните проститутки. Дали момичето ще покаже уважение?

- Възрастна бедна жена и чуждестранна проститутка са персонажи представящи два напълно противоположни свята. Защо избра толкова различни светове?

Имам къща на 100 километра от града, в който живея. На път за нея често виждам проститутки, а в близост до тях хора от селата, които продават гъби, мед… Всички стоят едни до други. Чудех се дали те някога са разговаряли помежду си. 

- Празнината навярно е много дълбока! Основните герои също говорят на различни езици…

Как разбрахте? Тази част е сложна за разбиране от чужденците! Исках да сближа хора от напълно противоположни светове. Проститутката говори руски, а възрастната жена е полякиня, въпреки това успяват да се разбират и дори да разговарят. Исках да разширя дистанцията помежду им, така че целият филм да се изпълни с повече детайли подобни на този. Обикновено поляците разбират руски, защото езиците са близки.

- Вземайки предвид факта, че си свикнал да виждаш проститутки и хора продаващи местни продукти на пътя, бихме ли могли да кажем, че филмът ти е огледало на една част от реалността?

Да. Привидно връзката – възрастна жена и човек мразен от обществото – изглежда невъзможна, но какво ще стане в случай, че тя проработи? Това е един от важните детайлите, които филмът отразява. Отправната точка се състои в намирането на някаква причина или повод за разговор между двете жени, така че да установят контакт помежду си. Сценарият се измени много. Първоначално историята беше криминална. Разсъждавах какво ли ще се случи, ако възрастната жена има проблем с мафията, защото е помогнала на проститутката. В същото време един приятел ме подмами по същностен финансов въпрос. Появата на парите се отрази негативно на нашите взаимоотношения и това по определен начин рефлектира във филма.

 

Real Honey

 

- Проституцията се оказва циреят на обществото. Наистина ли проблемът е толкова голям? Искаш да кажеш, че в част от европейските страни можеш да срещнеш проститутки на всеки километър?

Това е пример за липса на обществена зрялост. Не е голям проблем, когато компаньонките са затворена група, която не се смесва с обикновените хора. Но тези момичета обикновено са от различни страни и работят за един човек. Някои от тях не желаят да бъдат проститутки. Говорим за мафия и робство. В Полша правителството не прави нищо за това. Не е позволено да седиш на улицата и да предлагаш секс услуги. Властите обаче не правят нищо.

История, която в момента изглежда забавна. Опитах се да заснема сцена от такова разстояние, така че зрителят да може да наблюдава пространствената близост между проститутката и възрастната жена и как на всеки няколко минути се спират коли до момичето, за да поискат секс услуга. Прекарахме часове, опитвайки се да заснемем сцената, която желаем. Има нещо сбъркано в обществото…

- Real Honey разказва тежка история. Темата не е лесна. Как се приема твоят късометражен филм от зрителя?

От участието ми на фестивали зная, че филмът ми се приема много добре… Понякога след финалната сцена се случва зрителят да се обърка. Без да разкривам историята си мога единствено да кажа, че смятах да заснема различни финални сцени, от които да избера. В крайна сметка след заснемането на първата останах толкова доволен, че реших да не я променям повече. Краят не е обичаен. Кара те да се замислиш дори повече отколкото по време на самия филм. Винаги съм смятал, че ако филмът завършва с щастлив край хората няма да го помнят повече от два дни. Искам да кажа, че е важно да правиш различни неща, а не обичайните.

- Според теб важни ли са фестивалите?

Да. Особено за късометражните филми, за които няма място в театъра. Когато навлизате в собствената си кариера е наистина много важно да намерите хора от кино индустрията на други страни, които могат да дадат своето мнение за вашия филм. Това е добър начин да проверите дали историята ви е общоприета.

 

Real Honey

 

Knopka

(A. G. Magaldí | Снимка: Knopka)


- Пет цента

- Мислих, че ще предложиш

- Би ли ми дал….една целувка?

-Твърде лошо

Младата шивачка Knopka среща един хлебар, който силно наподобява на стария й любовник. Оказва се обаче, че той е човек с две лица. Каква е неговата тайна? Филмът Knopka режисиран от италианката Maja Costa е приятен и романтичен с потенциал да изненада публиката.

Напълно отдадена на света на телевизията Maja съчетава работата си като филмов режисьор с друга нейна страст – писането. В момента работи като сценарист за италианска телевизия и ни уверява, че европейските телевизионни сериали живеят „златните си години“.

- Изглежда, че глобализацията променя телевизионните сериали…

Моментът е много важен за европейските сериали. Радио и телевизионните оператори дават все повече пари за сериали особено след Скандинавския успех. Могат дори да се конкурират с Щатите.

- Можеш ли да дадеш конкретен пример?

Вземете ‘The Wire’ в Европа. Сериалите започват да стават все по-интернационални и може да експериментирате много. Също така разликата между телевизионните сериали и филми по отношение на качеството става все по-незначителна.

- Може ли да се каже, че телевизията е новото кино?
Търсенето нараства все повече с всеки изминал ден. Сериалите и филмите се различават, но ако правите качествена телевизия също бихте могли да накарате хората, които обичат киното да гледат и вашият телевизионен продукт. Имам в предвид конкретни примери от съвсем скоро: Breaking Bad и True Detective. В Европа също й британския сериал Sherlock.

 

Knopka

 

- И разликите са…?

Според мен има разлика в писането. Сериалите са подобни на романите. Имаш повече време да дълбаеш в характерите и историите. Но в същото време наистина харесвам по-кратката версия каквато е при филмите. В късометражното кино, например филма ‘Knopka’ трябваше да създам атмосфера само за няколко минути. Това са съвсем различни подхода при писането, въпреки че чисто визуално бихте могли да свържете сериал с филм.

- Означава ли това, че в бъдеще ще имаме възможност да видим международни сериали режисирани от Maja Costa…

(Maja се усмихва) Надявам се. В момента работя като главен редактор на италиански сериал и не съм под напрежение със заснемане на нови филми. Мога да използвам времето си за да развия нови истории, които да бъдат заснети след това. Винаги съм мислила, че бих могла да пиша по поръчка, но не мисля че мога да правя това постоянно. Knopka беше моята първа стъпка. Чувството, след като направиш филм e невероятно. Обикновено пиша истории за другите, но Knopka си е изцяло моя. Knopka също ми помогна да напредна в писането: това което направиш върху хартията, може би няма да се случи в редакцията.

- Да поговорим повече за Knopka – романтична лента на тема, която провокира зрителя. Как публиката възприема подобна история?

Уф. Моят колорист беше изненадан от идеята две минути по-късно – това ме стресира. Но всъщност хората наистина харесват филма ми. Мисля, че колористът ми е свикнал да работи с логически материали, той не е масов зрител.

- А масовите зрители…

Интересно е как публиката реагира. Моят филм беше излъчен на Международният детски филмов фестивал в Чикаго, където беше пълно с тийнейджъри, а те са най-добрата публика, която някога съм имала, защото се смееха като луди. Бях толкова учудена! Никога не съм очаквала филмът ми да бъде толкова интересен за младата публика. Възрастните могат да се опитат да предвидят какво ще се случи, но децата изживяват момента.

(A. G. Magaldí | Снимка на Petre Brixel: Linda B. K. )

 

Филм за вътрешната борба на човека със сексуалността. Кой съм аз? Какво ме дърпа назад и защо? Как това се отразява на моите чувства? Филмът е като своеобразно огледало на част от нашето общество. Показва трудностите на хиляди хора по света, които не могат да изразят истинската си сексуална идентичност. И не защото не са наясно със себе си и кои точно са те, а защото живеят в свят на потисничество и са принудени да се крият.

Мъчителната история на Jonatan Petre Brixel, която не може да ни остави безразлични. Jonatan говори открито за една от липсите в нашето общество, за неговата страст към киното и за това как е възможно да се опитаме да променим света посредством камерата.

- Защо филма се казва One and the same? Tрудно ли взе решението…


Всъщност идеята беше историята да бъде просто малка част от друг филм, по който работех. Но впоследствие разбрах, че темата за сексуалната определеност не е лесна, тъй като е твърде лична. Чувствах, че трябва да направя нещо по този въпрос, така че доразвих сценария още и го заснех.

- Има ли нещо сбъркано в нашето общество?

Надявам се, че ще успея да се изразя правилно. Има проблем с потисничеството и във филма можеш да видиш как героят използва емоционално насилие. Това е психопатично поведение, защото ти от една страна си свободен да правиш каквото си искаш, но от друга трябва първо да ме попиташ дали можеш да го направиш. А в случай, че на мен не ми харесва ще те накажа. Аз не говоря само по отношение на сексуалността, но също и за потисничеството в една връзка, когато е налице емоционално изнудване. Това би могло да се транслира и по отношение на други неща по света.

- По какъв начин?

Моят филм отразява проблемите в малък мащаб, но поглеждайки в по-голям - проблемът е много по-сериозен. Хора, които вредят на други хора само, защото са обезпокоявани. Тези хора не се интересуват от чувствата на другите като по този начин им вредят.

 

One and The Same Picture

 

- И как публиката отговаря на това?

Реакцията на публиката е по-добра отколкото очаквах, тъй като историята се харесва. Някои хора се чувстват много некомфортно, докато гледат филма. Тематиката е много неприятна. Мислех, че при всеки филм е едно и също, но при моите филми обикновено чувствата се появяват след това. Не е защото търся някакво признание. Разбира се, че ще се чувствам по-щастлива, ако хората го одобрят.

- Най-малкото филмът ти е селектиран на много фестивали…
За мен фестивалите винаги са били начин да отида по-далеч в работата си. Винаги нещо се случва не само по време на големите, но и на малките фестивали. Можеш да кандидатстваш за питчинг, за гранд или може би някой от индустрията ще забележи твоя филм и наистина ще го хареса. Всичко, което правиш винаги достига до някого.

- Участието във фестивали са вероятно и един различен начин да спечелиш финансиране?

Финансирането на филми не е лесно. Целта не е да направиш пари, но има различни начини и участието във фестивал като този помага много. В моя случай, това което правя е да работя всеки ден като се опитвам да изкарам пари. Осъзнах, че колкото повече напредваш в работата, толкова по-лесно е да направиш нов филм, същото важи и за получаване на финансиране. В началото правих филми с ограничен бюджет, използвах евтини камери и дори аз изпълнявах ролите, защото наистина нямах възможност да платя на никого.

- В One and the Same ти играеш главната роля...

Всъщност сега съм нещо като актьор. Забавното е, че веднъж прожектирах филм пред филмовата академия, който наистина беше харесан и последните няколко години участвах в около седем продукции, режисирани от мои колеги.

 

Jonatan Petre Brixel Picture

Paul Meschùh

(A. G. Magaldí | Снимка от:Linda B. K.) 

 

Все още не можем да си я вземем обратно, трябва да изчакаме да се стъмни. Никой не трябва да разбира, че германците са я отвлекли.

Младо момиче от Афганистан е ранено при инцидент. Контингент от германски войници я спасява като я завежда в своята военна база. Въпреки военното положение, войниците искат да помогнат на младото момиче. В същото време, нейното семейство я преследва, тъй като жителите на малкото село, където живеят не трябва да разбират за връзката й с чужденец. Така започва надпреварата за нейния живот.

В продължение на двадесет и две минути австрийският кинорежисьор Paul Meschùh държи публиката под напрежение. Той представя по забележителен начин един културен конфликт, базиран на действителен случай. Ще оживее ли младото момиче? На фона на безкрайния конфликт в Афганистан, късометражният филм на Paul Meschùh изглежда по-актуален от всякога. Защо германската войска е в Афганистан? Необходимо ли е това? Подобни въпроси интересуват Paul Meschùh, който от няколко години живее в Мюнхен. Там учи телевизия и кино в Университета по телевизия и кино.

- Nabilah поставя един сериозен културен конфликт…

Аз проучих задълбочено работата на германските войници в Афганистан, но не можах да разбера напълно какво правят и защо е нужно да бъдат там. Те не са обучени да посредничат при решаването на културни конфликти. Това е проблем на западното общество, което обикновено критикува себе си вместо да представя своите идеали и перспективи пред другите култури. За съжаление това се случва доста често.

- Ние трябва да се учим един от друг. Така ли е ?

Точно така.  Ние не трябва да бъдем  като хората от моята култура, които смятат, че тя е единствената и всички трябва да я следват. Разбира се, не искам да кажа, че всичко останало е приемливо, но трябва да бъдем отворени и към другите култури.

- Какво може да се направи по този въпрос?

Моят филм се основава на действителни събития, които са се случили преди единадесет години, но историята все още продължава и аз не виждам решение в краткосрочен план. Единственото нещо, в което съм напълно убеден е, че ако искаш да помогнеш на други държави не трябва да използваш сила. Пътят на войната не е правилният.

Още в самото начало на филма ясно заявяваш, че той се основава на действителни събития. Какво е съотношението между истинско и измислено в твоя филм?

В истинската история – краят е напълно различен. Когато чух историята реших, че не бих искал да пресъздам изцяло негативен образ на ислямския свят. Освен това, аз исках да запазя и част от достойнството на моята героиня. Но всичко останало е действително.

 

Nabilah Shoot


- Как се сети точно за тази история?

Имам колега – лекар, който наблюдава състоянието на  войниците, когато се завърнат в Германия. Той ни разказа подробно цялата история. Ние не можахме да се свържем с нито един войник, тъй като тяхната идентичност е конфиденциална и остава анонимна.

- Това не прави ли сюжетната линия нереална?

Не. Мога да кажа, че ние не получихме съдействие от германската армия. Направихме  и много неуспешни опити да се свържем с Министерството на отбраната. Въпреки това, през цялото време сме работили по действителен сценарий, който може да бъде потвърден от различни източници, независими от лекаря.

- В твоя филм има два главни аспекта. Първият е сюжета, за който говорихме и вторият - бюджетът.  Говорим за студентски филм. Нали така?

(Paul се смее и отговаря бързо) Не бих искал моят филм да се свежда само до бюджета, въпреки че и това е актуална тема. Всъщност не се случи точно така както очаквахме първоначално. Най-скъпото нещо беше да заведем всички хора на точното място и да им осигурим храна и спане за десет дни. Пресъздаването на германски лагер в Афганистан също беше доста трудна задача. Оборудването го взехме от филмовото училище, а войниците бяха действащи войници, които искаха да се снимат във филм. Също така една телевизия ни помогна с бюджета. Това обаче ни донесе други отговорности.

- Какви по-точно?
Не просто отговорности, а проблеми, защото те ни казваха как трябва да правим нещата и какво име трябва да изберем за филма. Спорът беше голям, но в крайна сметка, с изключение на името на филма, всичко останало беше както аз исках да се случи.

- Как успя да осигуриш участието на група истински войници? И, как успя да намериш танк?
Знаеш ли за тези пластмасови оръжия с твърди пластмасови топки, с който се стреля? Има хора, които обичат да играят тази игра - “Airsoft”. Когато реших да се запозная с играта, разбрах, че я играят истински възрастни войници, които просто тренират. Също така, оръжията в тази игра много приличат на истинските, затова ги използвахме във филма.

Има и друга любопитна история относно танковете. Всичко се случи след като намерихме един личен приятел, който обича да колекционира танкове. Той притежава автентична колекция от военни танкове.Той ни съдейства.

 

Nabilah Poster

Marta Medina

(от A. G. Magaldí)


Fatal Familiar Insomnia (FFI) е изключително рядко невродегенеративно заболяване, което пречи на съня. То е необратимо и задълбочаващо се до достигане на кома или смърт. Какъв би бил твоят живот ако знаеше, че страдаш от болест, която ще те убие? Така започва шокиращата история, “Awake”, на испанския режисьор Marta Medina.

Marta определя себе си като мелодраматична. Тя смята, че е родена, за да разказва истории и да измисля нови светове. Започва кариерата си като журналист във вестник, който отразява реални събития, докато не се среща с фантастиката. Това е един различен свят, в който е трудно да изпъкнеш. Marta не иска да се откаже от мечтата си да успее да пробие на испанския кинопазар и затова се оплаква от липсата на възможности за изява на младите режисьори. 

- Какво ти дава киното, което не успяваш да намериш в журналистиката? И двете професии са интересни начини да се разказват истории.

Аз обичам киното и не харесвам журналистиката. Разбрах, че тя не е моята страст.

- Awake изглежда като фантастика, която пресъздава документална реалност…

Аз се опитвам да обясня какво представлява тази болест, но това не е главната линия във филма. Идеята, която филмът разкрива е, че понякога сме безсилни пред несправедливостите. Хората обикновено казват неща като: Ти можеш да се справиш, но понякога не е точно така. Всичко е загубено, дори когато правиш невъзможното.

- Как представяш това във филма?

Awake говори за детерминизмът. Хората понякога се борят за невъзможни каузи. Моята героиня трябва да разбере, че нищо не може да се направи. Тя трябва да приеме съдбата си и да осъзнае, че повече никога няма да може да спи. Има неща, които не могат да се променят.

 

Awake

 

- Твоят филм е една сбъдната мечта?

Не беше никак лесно, но изглежда, че на хората им допада това, което съм направила. Аз се опитвам да придам индивидуалност на историята, да намеря своята лична марка. Сценарият претърпя доста промени в сравнение с началото. Първоначално беше замислен като филм на ужасите, след това – като социална драма и накрая прие философски облик. Точно такъв смисъл исках да вложа в този филм. Всъщност, не е възможно да си напълно доволен от свършеното. Представете си ситуация, когато времето е дъждовно, светлината не е подходяща за снимки или някой от актьорите има лични проблеми. Когато гледам филми на Скорсезе или Кубрик съм склонна да мисля, че те са имали същите проблеми и, че не всичко е станало така както са искали.

- Ти спомена, че историята се е получила сравнително добре…

Моите родители харесват филма, аз съм доволна. (Смее се). Awake беше избран да участва на няколко фестивала. Важно е да получиш признание от киноиндустрията.

- Значи, фестивалите са важни?

Те са съществени! Най-добрият начин да срещнеш други режисьори и други реалности. Проблемът е, че за такива млади режисьори като мен, фестивалите са единственият начин да популяризираме работа си. Нещо трябва да се промени в киноиндустрията. Трябва да се направи опит за промяна и да се даде поле за изява на младите режисьори.

- Би ли могла да дадеш предложение?

В миналото в кината са се излъчвали късометражни филми преди да започне прожекцията на пълнометражните. Това е едно от нещата, които биха могли да се правят и днес. По този начин ще се даде популярност на истории, които в противен случай никога не биха достигнали до обикновените хора. Това е инвестиция и своеобразен начин да се подпомогне киноиндустрията.

- В миналото е било доста по-трудно, но днес много късометражни филми получават втори шанс за живот чрез влиянието на онлайн платформи като You Tube и Vimeo.

Когато един филм пътува по фестивали той не може да бъде публикуван в интернет. И дори ако го качиш в мрежата впоследствие, пак няма да е възможно да филтрираш цялото налично съдържание. Там има прекрасни късометражни филми, но също така има и много друга информация. Едно от най-хубавите неща на фестивалите е, че представят само качествени филми.

 

Poster of Awake

Eric McEver. Photo: Gergana Pavlova

(Снимка: Gergana Pavlova)


- Хм… Все още не е пристигнал влака?

– Нали? Колко дълго го чакаш?

– От обяд? Чакаш ли го още?


Отдалечена гара, потънала в планините на Япония. Двама непознати се срещат в очакване на влак, който така ине пристига.  С идването на нощта обаче започва историята.
Това е началото на филма „Layover”,с който EricMcEverдебютира като млад американски кинорежисьор. През последните няколко години той живее в Токио. Изненадващо висок на ръст и уверен в себе си, EricMcEver, изглежда като човек, който е прекарал години в киноиндустрията, въпреки че все още не е завършил образованието си. Неговият късометражен филм е една прекрасна илюстрация на личната му страст към азиатската култура.

- Защо Азия?
Това е едно от онези неща, които просто усещаш. Когато бях дете много се впечатлявах от филми за динозаври и оттогава започнах да мисля за заминаване в Япония. В момента там е моят дом.

- Тогава, някой филм за динозаврите в бъдеще?
(Ерик се усмихва, неговата страст към динозаврите е толкова голяма, че той възнамерява да направи най-добрият филм за тях в историята на киното). Моята цел в живота е да направя истински шедьовър за динозаврите, такъв какъвто все още не съществува. Всъщност,„Джурасик Парк” е много добър филм, но вече има нови и невероятни неща, които могат да се добавят в историята за динозаврите. И това предстои да се случи.

- Към момента няма динозаври в твоя дебютен късометражен филм…
„Layover” е само първият етап към нещо по-голямо, към постигане на следващото ниво. В момента аз приключвам образованието си в областта на киното. На път съм да заснема моя следващ късометражен филм в Китай. Той ще бъде на английски език и със собствени японски актьори. Така ще изглежда по-интернационален. Всъщност, аз наистина  искам да направя нещо, което да се възприеме като уникално.

- В момента филмите стават все по-интернационални. Така ли е?
Най-интересното нещо в киноиндустрията в момента е, че се създава международен филмов пазар, където филмите не принадлежат на определена държава или култура. Обикновено, когато хората мислят за даден филм те се обръщат към държавата, от която произхождат или  пък се опитват да се сетят за името на режисьора. Например, аз съм израснал в Северна Америка, култура, която се интересува само от  собствените си филми. Подобно е положението и в Япония. Там обикновено гледат само японски филми с японски актьори. Това е смешно, но за щастие ще се промени.

- Как ?
Например, aмериканците разкриват потенциален пазар в Азия и включват актьори и локализации от този континент. Работните екипи стават все по-международни. Но, те мислят за това предимно икономически, а не от гледна точка на изкуството. В този контекст мисля, че там има възможност и за мен, и точно това ще се опитам да направя в моя следващ филм.

 

Eric McEver. Photo: Gergana Pavlova

 

- Мислиш ли, че начинът да се създават повече международни филми е като се сформират екипи от хора от различни държави? Ти спомена, че хората от Япония гледат предимно японски филми.

Това е нещо, което трябва да се случи, вземайки предвид историята. Аз обичам да смесвам неща, от които се получава нещо ново. Също така, причината, поради която повечето филми принадлежат на точно определена култура е начинът, по който хората работят. Както вече казах, има възможност за интернационализиране, но ако човек го прави по грешен начин, например, за да спечели пари, тогава няма да се получи.

- Някога мислил ли си какво би се случило ако никой не харесва това, което правиш?

(Смее се)  Всеки път. Аз се опитвам да правя филмите си по възможно най-добрия начин. Това е най-добрият начин да се откроиш. Засега, аз съм наистина доволен от филма„Layover”.

Ти беше избран да участваш в международния фестивал за късометражно кино „В Двореца”…

Щастлив съм, че съм измежду избраните. Предложих моя филм, след като един приятел от университета ми препоръча фестивала. Тук екрасиво. Това е наистина различно място, подходящо за снимки.

Важно ли е да има фестивали като „В Двореца”?

Наистина искам да знам какво правят другите хора, защото уча в малко общество. Другото прекрасно нещо на това място е, че среща разнородна група от интересни хора, които живеят като едно семейство.

 

Layover poster

 

  • Хм… Все още не е пристигнал влака? – Нали?

  • Колко дълго го чакаш? – От обяд?

  • Чакаш ли го още?

Detached

(A. G. Magaldí | Снимка: Detached)

Batia е млада майка, която решава да разтрогне своя брак. Тя се развежда. Противно на всички очаквания решава да остави дъщеря си на грижите и издръжката на  своя съпруг. Но животът й готви изненада - Joel изчезва мистериозно. За първи й се налага да влезе в ролята на майка и да се погрижи за своето дете, което има толкова богато въображение, че отказва да приеме изчезването на баща си.

Sahar Vizel е израелски кинорежисьор. В своя късометражен филм - Detached, тя представя необичайна за обществото житейска драма. Разкрива ни историята на една майка, която отхвърля своята дъщеря. Какво ще се случи ако поне веднъж майката влезе в ролята на лошия родител? Като млад режисьор, който учи кино в университета в Тел Авив, Sahar е сигурна, че нейният филм не би оставил безразличен никого.

- Живеем в общество, в което бащата винаги е представян като по-лошия родител. Той изоставя своите деца, а майката трябва да се грижи за тях.

Какво ще се случи ако майката влезе в ролята на лошия родител? Това е аргументът, който лежи в основата на филма. Постоянно се сблъскваме с истории за бащи, които изоставят своите деца, аз исках да погледна от другата страна на проблема.

- Как се сети за тази история?

Незнам дали е характерно за другите части на света, но в Израел има една група от майки, които изоставят своите деца.

Освен това, една сутрин се събудих след много странен сън, в който баща ми беше голяма риба.Тогава написах целия сценарий. Много важна част в него е именно изчезването на бащата.

 

Detached

 

- Каква е реакцията на публиката?
Изненадана съм, получи се добър филм, който участва на много фестивали. По този начин и аз получих възможност да пътувам по света. Била съм на фестивали в Китай, Германия, Индия…

Участието ми във вашия фестивал – В Двореца е най-хубавият подарък, който мога да получа. Докато снимах филма изобщо не съм мислила за подобни кино събития. Те обаче са много важни, защото дават възможност да се срещнеш с други кинорежисьори, да научиш нещо ново за други култури както и да почувстваш реакцията на една напълно непозната публика относно твоя филм.

- Имаше ли някакви проблеми по време на снимките на филма Detached?

Първоначално сценарият беше по-дълъг – около 20 минути, в момента е 15 минути. Снимахме три дни повече от предвиденото и накрая, когато започнахме да монтираме - допълнителната част трябваше да отпадне. Всички режисьори се сблъскват с подобен проблем, но когато си начинаещ, с малък бюджет и дори вземаш пари от родителите си, тогава… 

- От късометражно кино не се печелят пари. Като цяло киноиндустрията е в криза.Трудно е да успееш в такъв свят…

Навсякъде е трудно, не само в киното. Трябва много да се бориш за нещата, които обичаш, при това със страст и желание. Според мен ако правиш нещата с желание, няма начин да не успееш. Накрая ще получиш това, което искаш. Истината е, че аз правя неща, които харесвам, които мога да покажа на света. Освен това – инвестирам и в бъдещето си.

- Каква е следващата ти стъпка?

Правя собствен сериал. Кратък – само от един сезон и от общо шест епизода. Все още не се чувствам готова да започна първия си игрален филм. Движа се постепенно – стъпка по стъпка.