ИНФОРМАЦИЯ ЗА МЕДИИТЕ

ШЕСТЧЛЕННО МЕЖДУНАРОДНО ЖУРИ ЩЕ ОПРЕДЕЛИ ПОБЕДИТЕЛИТЕ ОТ ЕДИНАДЕСЕТИЯ КИНОФЕСТИВАЛ “В ДВОРЕЦА”
2013-06-05

Обявиха международното жури, което ще оценява състезателните програми на фестивала. В състава му са двама фестивални директори – Дарья Никитина (“Начало” - Санкт Петербург, Русия) и Хайнц Херманс (“Интерфилм” - Берлин, Германия), Йенни Тойвониеми (Финландия) – носителка на наградата на журито от кинофестивала „Сънданс” '2012 г. за късометражния си филм „Срещата“, режисьорът на документалния филм „Татко снима мръсни филми” – Йордан Тодоров, аниматорът Радостина Нейкова и сценаристът и продуцент Тобайъс Мунте (Великобритания).

Журито ще оценява конкурсните програми на фестивала – международна и национална – в следните категории: най-добър игрален филм (български и от международната секция); най-добър документален филм; най-добър експериментален филм; най-добра българска анимация. Публиката на фестивала ще определи филма-победител от конкурса за телевизионна продукция.

30 доброволци от чужбина ще пристигнат у нас за един месец, включвайки се в подготовката и провеждането на събитието при подкрепата на програма на Европейската комисия. Международното присъствие в екипа на феста се превръща в традиционно и след като Балчик посрещна младежи от Естония, Йордания, Полша, Португалия, Хърватска, Франция, тази година представени ще бъдат Грузия, Испания и Латвия. Младежите ще открият и специално курирани паралелни програми с обзор на най-добрите заглавия от съответните национални кинематографии във формата късометражно кино.

В рамките на състезателните си, панорамни програми и видеобиблиотеката на Фестивала, филмите, които тази година ще бъдат представени „В Двореца” са повече от седемстотин.

ПАВЕЛ ВЕСНАКОВ за следващия си филмов проект "Чест"
2013-03-04

Режисьорът Павел Веснаков печели наградите за най-добър игрален филм от националния конкурс на фестивала "В Двореца" две години подред - с филма си "Влакове" през 2011 г. и с "Парафиненият принц" през 2012 г. На питчинг сесията за късометражни проекти по време на Десетото издание на фестивала е подкрепен следващият му филмов проект - "Чест".

 

Сюжетът на филма е свързан с конфликтa между дядо и внук,

след като дядото разбира, че младото момче е гей.

Видяхме се с Павел, за да ни разкаже за предстоящите снимки.

 


Павел, наскоро се завърна от филмовия фестивал „Берлинале“. С какво беше свързано пътуването ти?

В Берлин се срещнах с немския си продуцент Себастиан. С него ще работим по следващия ми късометражен филм, който ще бъде българо-немска копродукция. Освен това, имах среща с представители на телевизия ZDF, която всъщност е финансиращата немска страна. ZDF подкрепя преимуществено пълнометражни проекти и изключително рядко дава пари на автори, които не са родени в Германия. Това, че ние получихме финансиране от тях, само по себе си вече е успех.

Разкажи ни повече за този проект. Това е третият ти късометражен филм след успешните „Влакове“ и „Парафиненият принц“.

Работното заглавие на филма е „Отличникът“ (б.а.: впоследствие филмът е озаглавен „Чест“). Продукцията стартира от вашата питчинг сесия миналата година, където спечелихме първото финансиране – 2 500 лева. Към този момент вече се бяхме открили и сприятели със Себастиан, който кандидатства за финансиране към ZDF. Ние, от своя страна, кандидатствахме пред Националния филмов център и стана така, че спечелихме финансиране и от немска, и от българска страна. През март започваме снимките. Ще снимаме около седмица в София. Филмът ще бъде фестивален, като се целим в най-големите – Кан, Венеция, Берлин, Локарно, Ротердам.

За първи път ли си в подобна колаборация с немски копродуценти?

За първи път във всяко едно отношение съм в каквато и да било схема на колаборация. Това е първият, така да се каже, по-сериозен проект, върху който ще работя. Филмът ще бъде заснет в България с български актьори, а цялата пост-продукция ще бъде изнесена в Германия. Немската телевизия ZDF става и разпространител на филма.

Миналата година на фестивала „В Двореца“ бяха финансирани 10 български късометражни филми. Как ще оцениш ролята на подобни инициативи за развитието на младите режисьори и индустрията късометражно кино у нас?

Особено за късометражните филми и младите автори ролята на фестивалите и възможностите, които те предлагат, е огромна – имаш възможността да погледнат на теб по-сериозно и да получиш оценка от професионалисти. Важен е стимулът, който получаваш, за да продължиш в избраната посока. Потвърждението, че нещата работят. Що се касае питчинг сесиите, човек трябва да се настрои специално за тях - половината работа от това да създадеш един филм е да минеш през хиляда питчинг сесии. Хубаво е, че такава питчинг сесия има вече и у нас. Проектите минаха през предварителна селекция, като накрая останаха най-добрите, което също, само по себе си, е стимулиращо. Интересно и полезно е да видиш как другите хора си подготвят както филмите, така и самото представяне.

Кой е бил най-трудният момент, пред който си се изправял като режисьор?

Най-трудният момент е свързан с „Парафиненият принц“. След като спечелихме финансиране за проекта, грубо казано, можех да правя каквото си поискам и никой не можеше да ми държи сметка как и за какъв филм ще използвам парите. В крайна сметка, когато реших да снимам историята на едно момче, което убива майка си и сестра си, на хората около мен им бе трудно да ме подкрепят. Имаха съмнения за историята и имаше известен риск – от толкова крайна история ще стане ли добър късометражен филм? Аз бях спокоен до момента, в който трябваше да покажем филма за първи път. Тогава напрежението започна да нараства. Изпитвах отговорност, но не към хората, които ще го гледат, а към тези, които ми помогнаха да го направя. Не исках да ги разочаровам.

И как реагираха те?

Много добре. В началото всички бяха леко шокирани от това, но отмина. За разлика от широката публика, която до край остава силно възмутена.

„Влакове“ и „Парафиненият принц“ обраха всички възможни награди за късометражно кино в България, като не по-малко успешни бяха на сесиите за предварително филмово финансиране. „Парафиненият принц“ бе единственото българско заглавие, отличено на филмовия фестивал в Сараево миналата година.

Малко е странно. Не съм очаквал, че ще стане така.

На какво учи късометражният формат и има ли той специфични изисквания?

Ще ти отговоря чисто практически. Харесва ми, когато като драматургичен похват киновремето отговаря на времето в живота. В късометражните си филми се опитвам да експериментирам с това – без скокове във времето, без спомени и връщане в миналото. Действието трябва да бъде много концентрирано и реалистично. Това потвърждават и успешните късометражни филми, които съм гледал по фестивали. Мога да ти кажа и какво не трябва да има в един късометражен филм. Не трябва да има музика. Трябва да има само „живи“ звуци - като радио, например. И трябва източникът на звука да се вижда. Радикален привърженик съм на това.

Почитател си на творчеството на Тарковски, който твърди, че изкуството съществува заради това, че светът е зле устроен, а поетичността на киното се ражда именно върху наблюденията колко зле е устроен светът. Как пречупваш това през киното, което ти правиш?

Много ми е интересно да търся историите на филмите си в случки, които са ужасни сами по себе си и са необясними за повечето хора. Супер крайните състояния, в които обществото може да изпада - самоубийства, педофилия, много „лошите“ неща, са ми интересни като сюжет, и най-вече причината, която ги поражда. Като автор ми е интересно да наблюдавам пътя, по който се стига до там, да откривам за себе си следите, които отвеждат до обяснението и възможността това да не се случи. Разпространена е мисълта, че киното е илюзия, която създава усещане за безвремие и кара хората да мечтаят. Аз съм фен на обратната версия за киното. Киното, което не е илюзия. Киното, което е само истина.

Какво е мнението ти за родния кинопейзаж като цяло? Мненията обитават и двата полюса – от поръчково убийство на българското кино до „нова вълна“. Филми има, има ли кино?

Следя дискусиите, но когато всичко е субективно, просто няма как да се намери точен отговор. Трудно ми е да взема страна в споровете на гилдията, но ми е смешно, когато се правят финансирани кинодебюти на 50 години. Факт е, че има недоизмислени и нерегламентирани неща в закона. Според мен, трябва да има повече общуване между самите автори. Не просто като приятели – трябва да има творчески диалог. Бих искал да има пет успешни български филми, които да си приличат като стилистика. За „вълна“ няма как да заговорим, но за тенденция в новото българско кино – много бих искал. Аз примерно много харесвам „Източни пиеси“ и се гордея, че съм повлиян от него. Не го крия.

Модно ли става късометражното кино у нас и има ли то своята публика?

Модно е, но модата е сбъркана. От друга страна, със сигурност късите филми имат своята аудитория, но не мисля, че тя е достатъчна. Напоследък наблюдавам тенденцията изкуствено да се насажда мнението, че едва ли не в България се правят много добри късометражни филми. Положението въобще не е толкова цветно. Безусловно е важно късометражните филми да бъдат подкрепяни по всякакъв начин, но има един сериозен проблем в цялостното образование за кино у нас – не се отделя чисто идейно внимание към късометражния формат и в последствие той се неглижира, на всяко едно ниво.

Рано ли е да се говори за първи пълнометражен филм на Павел Веснаков?

Имах вече предложения за работа по външни проекти, но не бях сигурен дали съвпадат с моята стилистика. Двата късометражни филма, които съм заснел и този, който предстои да заснема, са свързани тематично и ще бъдат обединени като трилогия. След като я завърша, мисля поне за известно време да не се занимавам с късометражно кино, а да се захвана сериозно с пълнометражните си проекти. Със сигурност мога да кажа, че към момента, когато ми предстои да снимам „Отличникът“ („Чест“), усещам градацията, стъпките, които сме извървели като екип за тези три години. Крачка по крачка вървим към пълнометражния си проект - така го чувствам.

Би ли напуснал България, за да снимаш кино навън?

Бих напуснал България без никакви притеснения. Смятам, че човек не може да се промени и да изневери на това, което го е определило като автор. Дори някои хора да го правят, според мен, е изкуствено насилен опит да се дистанцираш от същността си. Сега като се замисля за филмите си, много трудно би ми било да се отдалеча от панелните сгради, крайните квартали, които чувствам много близки. Чувствам се по-сигурен в това, за което говоря, отколкото ако трябваше да снимам филм за Батман. Това не означава обаче, че не бих го направил, като един ден със сигурност ще се върна към това, от което съм тръгнал.