ЖУРНАЛ

Хана Гайсендорфер/ ТРЯБВА ДА МИСЛИШ ИЗВЪН ЗАДАДЕНИТЕ РАМКИ
2011-06-07

Херман

fiction, Germany, 2010, 26 min.

Херман е самотен мъж на 67 години. Вярно, има си Глория, но тя е обикновено вълнисто папагалче. Херман се откъсва от самотата чрез любовта си към орнитологията и изрядната рутина на ежедневието си, но въпреки това продължава да копнее за нещо. А после среща Йорг. И у него се пробужда надеждата, че може би вече няма да е самотен. Но нещата не се случват толкова лесно, колкото Херман очаква. Особено като се има предвид, че Глория застава на пътя му.

Хана Гайсендорфер

Родена в Лондон през 1984 г., Хана израства в Гърция и Англия. Завършва икономика с пълно отличие в Бристолския университет. През 2006 г. се записва в магистърската програма по изкуствата към Международното филмово училище в Париж (EICAR), специалност филмова режисура.


Хана, как реши да направиш Херман?

Не съм получила прозрение - идеята се разви постепенно. Исках да напиша нещо за самотата и с времето намерих пътя си до Херман и Глория. Отне ми много чернови, докато сценарият стигна до финалния си стадий - този, в който го заснех. Всъщност историята беше съвсем различна в началото.

Страстта, с която Херман изучава света на птиците и любовта му към Глория - форма на защита ли са?

Да. Мисля, че Херман не желае да се изправи срещу самотата и за да я избегне, се фокусира върху птиците си и Глория. Често е много по-лесно да отвлечеш вниманието си от проблемите, вместо да се справиш с тях и Херман прави точно това. Не съм сигурна дали това работи в дългосрочен план, но изглежда, при него върши работа.

Какво послание искаш да предадеш на публиката с този филм?

Мисля, че всеки вижда нещата по различен начин и се надявам той да говори на хората по различни начини.

Това първият ти късометражен проект ли е? Имаше ли някакви неочаквани моменти, проблеми по време на снимките?

Херман e третият ми късометражен филм, но въпреки това изникнаха множество проблеми, които не очаквахме. Докато снимахме на езерото започна да вали много силно, и ние просто трябваше да стоим и да чакаме докато премине. Ако се вгледате внимателно, ще разберете колко нетърпеливи сме били – ще забележите лекия дъжд по време на тези сцени. Също така загубихме една от площадките си и то именно в деня, в който трябваше да снимаме там. Това предизвика доста паника, но изпълнителният мениджър се справи с положението за нула време! Мисля, че винаги възникват неочаквани проблеми, докато правиш един филм, но това е част от процеса. Държат те „на нокти”, а това често води до много добри решения, защото трябва да мислиш извън зададените рамки.

А научи ли неочаквано нещо и за себе си?

Не бива да си изкарвам яда върху птичките. Или върху каквото, когото и да било другиго!

Как виждаш кариерата си след пет години?

Не съм сигурна - пет години са много време! Въпреки че времето сякаш се ускорява, което е страшно и най-вероятно 2016 година ще настъпи, преди да съм се усетила! В момента се опитвам да започна работа по още един късометражен филм в Обединеното кралство и разработвам сценарий за игрален филмо заедно с Торино Скрипт и Питч Уъркшопс. Надявам се през следващите пет години тези проекти да успеят да преминат пътя от сценарий до екран.

Защо реши да участваш във фестивала В ДВОРЕЦА?

Последният ми късометражен филм Марион бе показан на миналогодишния фест, и въпреки че аз не успях да присъствам, чух много страхотни отзиви за него. Реших да опитам късмета си и тази година с Херман, и съм много щастлива, че е избран за програмата.

/Валентина Божичкова

Анди Мълинс/ ИСКАХМЕ ПУБЛИКАТА МОМЕНТАЛНО ДА СЕ ПОТОПИ В СВЕТА НА ГЕРОИТЕ
2011-06-07

Мини обича Джуниър

fiction, Australia, 2010, 13:30 min.

Малко момче, което обича океана. Малко момиче, което обича момчето. Мини живее в малко рибарско село. И Джуниър живее там. Той дори не осъзнава, че несподелената любов на Мини скоро ще му спаси живота.

Анди и Мат Мълинс

живеят в Мелбърн, Австралия. През 2001 г., заедно с продуцентите Том Бъч и Дъг Маскиел основават компанията Sand Hill Road Pictures и оттогава създават няколко пълнометражни и късометражни филми.


Анди, истинска ли е историята на Мини и Джуниър?

Историята е измислена, но се базира на многото ни контакти с деца от коренното население на Австралия. Мотивът не е нов – едно малко момче попада в опасност, а едно малко момиченце го спасява. По-специалното е, че искахме да разкажем историята от името на самите деца и затова във филма няма нито една сцена с възрастни в цял ръст или отблизо. Третият персонаж във филма е Океанът и искахме да го оставим да изиграе ролята си без прекъсване. В основата на филма си остава любовната история – впечатлени сме колко успешно тя пропътува целия свят.

Операторската работа заслужава наистина висока оценка.

Иън Джоунс е операторът, който снима под и над водата. Той експериментира доста и с материали Кодак, и с Фуджи. Накрая избрахме Фуджи, защото придаваше истински винтидж, зърнест вид на кадрите, след което в лабораторията малко ги обработихме. Камерата, която използвахме е Arriflex 16SR3. Отново заради винтидж ефекта ползвахме Супер 16. Предизвикателство се оказа светлината, като накрая решихме да използваме рефлекторни табла за почти всички сцени, и резултатът е естественото подчертаване, което осветителят добави към камерата. Напасването на снимките в петдневна програма - включително подводните кадри – беше изключително предизвикателство. Стигна се до снимане на по-голямата част от сцените следобед и използването на залеза като изгрев. Пост-продукцията мина много гладко. Джейн Ашър, монтажистката ни, имаше много силно усещане за филма, още от началото. Тя най-вероятно би предпочела да снимаме по-широко, но когато се стигна до сглобяването на филма, прояви разбиране относно решението за рамкирането на сцените. Искахме публиката моментално да се потопи в света на героите и да не я пуснем да излезе от него.

Какво е посланието, което заложихте във филма?

Споменът за това, колко прекрасна може да бъде първата любов.

А ти спомняш ли си твоята първа любов, Анди?

Името й беше Ема. Аз бях на осем и ние така и не се заговорихме - нито веднъж - но имахме издръжлив 2-годишен романс. Никога не се целунахме, никога не се хванахме за ръка, но всеки в училище знаеше, че аз бях нейн, а тя - моя. Един ден Ема разбра, че родителите ми се местят на далечно място и че и аз заминавам. Плака с часове, аз също. По-късно разбрах, че няколко дни след като съм напуснал училище, най-добрият ми приятел започнал да излиза с нея. Съкрушен бях! Но поне изживях целия спектър на любовта.

Пишеш и режисираш заедно със своя брат и партньор Мат. Случва ли се да се разминете в гледните точки?

Работата с Мат е много лесна. На сходна възраст сме и "филтърът", през който виждаме света, е много сходен. Изключае това, има и невероятни караници относно сюжетите, снимките, пост-продукцията, но в тях има и много любов, адмирация и респект към работата на другия. Като братя ни е позволено да се задълбаваме в места, които за неродна връзка, биха били неудобни, но ние предизвикваме един друг само когато идеята може да бъде подобрена вследствие на този разговор. В повечето случаи си общуваме с езика на знаците и на тялото, без да имаме нужда от много думи - и досега това работи безотказно!

Разкажи ни върху какво работиш сега.

Следващият ни проект е пълнометражен филм - Диня, в който става въпрос за любовта между две души, която пътува през няколко живота. Действието се развива в Ню Йорк, Индия и Италия.

Какво от твоя живот, в днешния ден те вълнува най-силно?

Двете ми дъщери, съпругата ми, правенето на филми и разговорите за всички тези прекрасни неща.

/ Валентина Божичкова

Рафал Скалски/ МЕТОДЪТ МИ Е ПРОСТ – ОПИТВАМ СЕ ДА СЕ СПРИЯТЕЛЯ С ГЕРОИТЕ СИ
2011-06-07

Любовниците

documentary /TV film, Poland, 2009, 51min.

Пленителен документален филм за любовта, приятелството и сексуалността на хората с увреждания. В Полша темата за физическите увреждания остава табу. Повечето хора избягват да общуват с „инвалиди”, защото не знаят как да се държат с тях. В действителност различните от нас имат същите мечти, желания, нужди и надежди. Героите на този филм живеят на пълни обороти, въпреки несъвършенствата си. Те не избягват проблемите, а се изправят смело срещу тях. Не се смятат за различни или по-нисши. И открито канят публиката да сподели интимността на взаимоотношенията им с любимите им хора.

Рафал Скалски

Роден през 1985 г. във Варшава. В момента се дипломира към департамента по филмова режисура към Филмовата академия в Лодз. Преди това е режисирал независими късометражни филми. 


Рафал, защо реши да направиш този документален филм?

В началото на 2009 г. получих предложение от изпълнителния продуцент - EUROMEDIA - да направя документален филм за HBO за секса и любовта при инвалидите. Те бяха гледали и харесаха предишния ми документален филм – 52 процента. Приех предложението след еднодневна разработка на идеята. Стори ми се интересно да направя филм за различните фази любов, а не за недъзите. Постарах се те да са на заден план, а не основна тема.

Как се срещна с героите от филма?

Разполагахме с три месеца, през които търсихме герои из цяла Полша. Направихме така наречения "документален" кастинг. Срещнахме се с около 30 двойки, и от тях избрахме 5.

Как успя да навлезеш с камера толкова дълбоко в личния живот на тези хора?

Методът ми е прост – опитвам се да се сприятеля с героя. И винаги съм честен. Аз и операторът ми просто се старахме да бъдем себе си, това е всичко. Разговарях много с героите преди снимките, без камера

Разкажи ми за най-трудния снимачен ден.

За мен всеки ден в нечий чужд дом беше труден. Доста е странно. Трябва да знаеш къде минава границата – да разграничиш ясно кога си „на работа“ и кога си „нормален“, за да можеш да общуваш. Беше много тежко, докато снимахме четвъртата двойка – тази с любовната криза. Понякога беше твърде интимно за нас.

Напоследък често определят любовните сюжети като клише, и режисьорите се опитват се да скандализират публиката, за да й приподнесат нещо ново.

Никога не съм искал да скандализирам или пък да руша табута. За мен най-интересните документални филми са тези за нормалните, обикновени хора, които са се озовали в необикновена, трудна ситуация. Любовници раказва историята на обикновени хора, които се намират в така нареченото „неравностойно положение“, което е наистина тежко.

А как започна твоята любовна афера с киното?

Когато бях на 8 години, си мечтаех да стана палеонтолог. Тогава гледах Джурасик Парк на Спилбърг и разбрах, че като режисьор ще имам възможността не само да изравям кокали, но и да съживявам динозаври! На 12 снимах първия си филм и така започна всичко.

Върху какво работиш в момента?

  В момента разработвам нов документален филм, който ще снимам в Тайланд – през август ще търсим герой. После, през есента ще търсим разпространители. Паралелно работя по дебютния си игрален филм - нео-ноар научна фантастика.. 

/ Валентина Божичкова

Петра Коста/ ЛЮБОВТА МЕЖДУ ВЪЗРАСТНИ ДВОЙКИ РЯДКО БИВА ПРЕСЪЗДАВАНА В КЪСОМЕТРАЖНИ ФИЛМИ
2011-06-07

Като подводно течение

documentary, Brazil, 2009, 20 min.

Вера и Габриел са женени от 60 години. Филмът разказва историята им – те си припомнят първите флиртове, раждането на децата им, говорят за живота и старостта на фона на преплитащи се кадри от миналото и настоящето. Топла и лична приказка за любовта и смъртта.

Петра Коста

е бразилска актриса и създател на филми. Тя продуцира и режисира късометражния филм Като подводно течение, поетично описание на остаряването и любовта, видени през погледа на бразилските й баба и дядо. През 2009 г. филмът влиза в официалните селекции на дузина международни фестивали и взима големите награди на 9 от тях. 


Петра, филмът ти проследява историята на двойка, чиято връзка е започнала в една съвсем различна епоха. Защо според теб тази история  трябва да бъде разказана?

Поради две причини. Първо, както казва моята приятелка и ментор - София Беал - любовта между възрастни двойки рядко бива пресъздавана в късометражни филми. Интимността между възрастните, както казва тя, е често забравена, отречена или дори превърната в тема табу. Докато медиите възхваляват технологиите против стареене, филмът се опитва да покаже красотата, която се крие в тези телесни изживявания. Второ, връзки като тази на Вера и Габриел, са застрашени от изчезване. Според социолога Зигмунд Бауман, ние сме в ерата на "течащата" любов, на еднократните, на краткотрайните отношения. Докато интервюирах баба си, тя сподели, че между 1955 и 1965 г. връзката им е била много трудна, защото дядо ми е работел много. Помислих си "какво са 10 години на фона на 70-годишна връзка"? Освен това, президентът на Бразилия - Дилма Русеф, която както знаете има български корени, също е родена и отгледана в Бело Хоризонте -градът на баба и дядо. По някакъв начин филмът представя социалния контекст, в който е израснала Дилма - нейните прародители са били от същия социален слой като моите. И моята майка е родена три години след Дилма, учила е в същите училища и също се е присъединила към Марксистките партизански групи, които са се борили срещу военната диктатура. Следващият ми филм разказва именно тази история.

Двойката – Вера и Габриел - допускат публиката в най-интимния си личен живот и изглеждат толкова непринудено. Беше по-лесно, или напротив  -по-трудно, защото са твои роднини?

Определено беше по-лесно, защото са мои баба и дядо. Заради нашата интимност, те се чувстваха комфортно, докато разкриваха детайли от връзката си. Сигурна съм, че ако не бях тяхна внучка, нямаше да ме допуснат да ги снимам докато се държат за ръка в леглото, вземат душ, целуват се, или да ми позволят да запиша личните им мисли за смъртта и любовта.

Ще ми кажеш ли повече за снимачния процес като цяло? По време на монтажа ли се реши структурата на филма?

Първоначално снимах няколко традиционни интервюта с Вера и Габриел. Разполагах с около 30 часа материал в обикновената цветова палитра на HD камерата. После, монтажистът - Ерик Роха, Ава Роха и аз започнахме да монтираме филма и да конструираме сценария до степен, в каквато е сега. По средата на снимките реших да взема Супер 8 камера и заедно да ги снимаме докато плуват, целуват се, танцуват. Когато материалът пристигна, получих първия си кино екстаз в живота. Това, което видях, бяха техните мечти, изразени в кадри. Решихме, че палитрата на Супер 8 трябва проникне в целия филм. Перфектно се съчетаваше с поетичния сценарий, който конструирахме. Друго интересно нещо, което се случи, беше моментът, в който снимах със Супер 8 как дядо ми плува в басейна, а той каза „познавнам този звук, някой снима сватбата ни с подобна камера.“ Дотогава нямах никакви архивни снимки и затова започнах да търся изгубения филм из цялата им къща. Намерих около 10 ролки 16 мм филм, който баба ми е заснела с камера Болекс през 50-те години и който е бил напълно забравен в избата им. Беше сякаш получих билет за пътешествие във времето, в което видях как баба и дядо се женят, как мама се учи да кара колело. 

Във филма си използваш цитати от Машаду де Ассис. Как те вдъхновява той?

Нямам силна връзка с работата на Машаду де Ассис. Смята се, че има разделение между тези, които предпочитат Машаду де Ассис и тези, които Гимараеш Роса. Те са двама от най-обичаните бразилски писатели. Много дори сравняват първия с Толстой, а втория с Достоевски. Аз винаги съм предпочитала Гимараеш Роса. Но всеки път, когато питах дядо ми как се е влюбил в баба, той казваше, че е било заради "Очите й като подводно течение“. Подводното течение (ressaca) има двойно значение на португалски. Най-известният смисъл е махмурлук. Така че аз бях озадачена как очите на махмурлука могат да бъдат привлекателни. До деня, когато с дядо решихме да прочетем пасажа на Дон Касмуро, от който идва поговорката. В този пасаж Дон Касмуро описва очите на Капиту  "като привличането на вълна в ден на силно подводно течение, което те отнася". Стори ми се толкова красиво, че в момента, в който го чух, реших да открия филма с този пасаж.

Как си представяш живота си на 80?

Едно е сигурно – няма да празнувам 60-та годишнина от сватбата си. Иначе се надявам все още да правя филми и да съм близо до хората, които обичам.

Знаем, че си актриса. Кое ти харесва повече - да си пред или зад камерата?

Харесвам и двете. В игралния филм, който в момента режисирам, съм и от двете страни на камерата. Това е изключително предизвикателство. Когато играеш трябва да спреш да режисираш, и това е едно от най-трудните неща - да изгасиш двигателя, след като е започнал да работи. Връзката с оператора е от съществено значение, за да се случи всичко правилно.

Филмът ти носи романтика. Заинтригувана ли си от романтиката на ДВОРЕЦА?

От това, което съм чувала, Балчик е невероятно красив град и съм развълнувана от възможността да го опозная. С  нетърпение очаквам да науча повече и за България.

/ Валентина Божичкова

Кандис Рeйсер/ ЧУДО Е, ЧЕ ПЪРВИЧНАТА ЧОВЕШКА ДОБРОТА ВЪОБЩЕ ОЦЕЛЯВА
2011-06-02

Така пазим страната си

(fiction, South Africa, 2010, 16 min)

Когато един непознат неочаквано му се притичва на помощ, малкият Сизуе започва да се пита дали има смелост да направи това, което знае, че е правилно?

Кандис Рeйсер е родена в Ню Йорк и завършва с отличие Нюйоркския университет, специалности Драма и Филмово производство. Така пазим страната си е първият й късометражен филм като сценарист и режисьор.


Как реши да направиш Така пазим страната си?

Продуцентската компания, за която работя, хареса работата ми по адаптацията на един роман, след което ми предложи да финансира снимките на късометражен филм - така и се роди Така пазим страната си. Що се касае пълнометражния проект, останах вярна на основната му идея, но можех да направя каквото пожелая с отделна част от него. Дори и късият филм е огромна инвестиция на пари и време, и затова исках да използвам проекта за тема, която чувствам много близка. Родена съм в Ню Йорк и времето, в което растях, съвпадна с бойкотите на корейските магазини за хранителни стоки и масовите безредици в Лос Анджелес, свързани с Родни Кинг. Ксенофобските атаки от 2008 година в Южна Африка бяха много печално събитие за мен. Изключително дискусионна тема, нападенията там продължават и днес.

Ксенофобия е дума, която много хора не са чували до събитията от 2008 година в Южна Африка, когато в страната избухва насилие, породено от ксенофобски настроения. В Защити нацията проследяваме тези драматични събития през очите на осем годишно момче. Какво е посланието, което искаш да донесеш до публиката?

Чудо е, че първичната човешка доброта въобще оцелява. Това е открит бунт срещу жестокостта, конкуренцията и безсмисления личен интерес на света - един наивен бунт, разбира се. Във всеки момент може да те наранят или да се възползват от теб, но без доброта животът е празен. Хората имат нужда от контакт и смисъл в живота си. Необходимо е да подхранваме добротата у тях, когато я срещнем. Общественият прогрес не се измерва само с икономически успех. Нуждаем се от диалог, равенство и емоционално здраве. Това изобщо не е лесно, иска се работа.

Тхабо Мбатха е свършил страхотна работа във филма. Kак го избра за ролята?

Обичам Тхабо Мбатха! Чудо е, че го намерих. Случи се случайно, докато интервюирахме кастинг директори за филма. Видях клип от негово прослушване за участие в реклама и веднага си записах името му. Той е много особен микс от сила и уязвимост. Тхабо е много умен - дори коригираше другите актьори в репликите им. Представете си - това е първата му истинска актьорска роля, а през цялото време на неистово бързане валеше проливен дъжд и стотици местни го зяпаха. Винаги е малко страшно да работиш с деца актьори, но той беше много смел.

Какво научи от първия си късометражен филм?

В много отношения първият ми филм беше кошмар. Във всяка сцена имах дете актьор, но според трудовото законодателство, той можеше да работи не повече от шест часа на ден. Звучи като много време, но поради ограничения бюджет, можехме да си позволим само няколко дни, в които да ползваме снимачните площадки и екипа. Сроковете ни притискаха зверски, а това бе само началото на проблемите. По време на снимките, повечето от които екстериорни, яростно валеше проливен дъжд. Освен това, можете да си представите всички възможни затруднения, свързани с пресъздаването на граждански стълкновения в рамките на гъсто населен град. Най-важното, което научих, е от какво значение е планирането на времето и как най-нелепите трудности могат да спрат снимките – пиян човек, който отказва да излезе от кадър, обувки, които изчезват и т.н. Съветът ми – ако снимаш ниско бюджетен филм, гледай реалистично на възможностите си. Колкото по-просто, вероятно толкова по-добре.

Завършила си Нюйоркския университет. A какво е най-важното, което научи там?

Това е въпрос, на който е сложно да отговоря накратко. Докато растях, никога не съм се стремяла да стана филмов режисьор. Семейството ми винаги е имало финансови проблеми и дори не съм си мечтала за това. Кандидатствах в Нюйоркския университет специалност Драма. Училището беше много добро, предложиха ми и малка стипендия, което бе окуражаващо. Всъщност това беше огромна грешка – мразя да играя и да привличам вниманието върху себе си. Около втората ми година в Университета приятелят ми съобщи, че планира да кандидатства за втора специалност - Филмово производство. Реших и аз да се пробвам. По времето на кино обучението си в Нюйоркския университет се фокусирах върху сценарното писане и продуцирането. Щастлива съм, че бях приета на стаж и по двете си първи желания. Първото бе в продуцентската компания на Скот Рудин. За тези, които не знаят, той е топ-продуцента на планетата с филми като „Няма място за старите кучета“ и „Социалната мрежа“. Другият стаж беше в департамент „Литературни разработки“ към Парамаунт Пикчърз. Страхотно стечение на обстоятелствата там беше възможността за няколко дни да бъда асистент на известния продуцент Линда Обст. Този опит беше много вълнуващ. Даде ми впечатления от системата и силно въздействащи модели за подражание.

Върху какво работиш сега?

Компанията ми скоро ще започне работа по финансирането на по-дългата версия за пълнометражен филм, която написах. Напомня епична история за войната и глада в Африка и със сигурност няма да бъде лесно. Междувременно, имам „сурова“ идея за сюжет, чието действие най-вероятно ще се състои в Тексас. На дадения етап пътувам, срещам се с хора и събирам впечатления от различни места.

Защо реши да участваш във фестивала В ДВОРЕЦА?

За първи път чух за фестивала, защото в програмата му имаше късометражен филм, на който се възхищавах. Проверих в интернет, звучеше страхотно и се включих.

/ Валентина Божичкова

Антонио Пиаца& Фабио Грасадониа/ КОНФЛИКТЪТ Е ОТ СЪЩЕСТВЕНО ЗНАЧЕНИЕ ЗА ТВОРЧЕСКИЯ ПРОЦЕС
2011-06-02

Рита

(fiction, Italy, 2008, 19 мin)

Филмът Рита е представен на повече от 60 международни филмови фестивали и е един от най-успешните италиански късометражни филми на всички времена.

Рита е на десет години и е сляпа по рождение. Тя е упорита, любопитна и чувства, че властната й майка й пречи да живее пълноценно. В клаустрофобичния свят, с който Рита е свикнала, изведнъж се промъква чуждо присъствие. Едно наранено и ужасено момче, което бяга от нещо. Благодарение на мистериозния си нов приятел или може би на собственото си въображение, Рита бяга от дома си и отива на брега на морето. Научава се да плува и изживява кратък момент на пълна свобода, но изведнъж магията свършва и тя се оказва сама насред морето.

Режисьори: Антонио Пиаца/

Antonio_Piazza

 

Вече няколко години с Фабио работим като сценаристи и консултанти за италиански компании, занимаващи се с филмова продукция. През 2009 година заедно режисирахме късометражния филм Рита, който всъщност е режисьорският ни дебют. В момента работим върху първия си пълнометражен филм - „Салво“. Ще го снимаме следващото лято, отново в Сицилия - родното ни място с Фабио.

                                                      

                          Фабио Грасадониа/

Fabio Grassadonia

С Антонио се запознахме през 1997 година в Торино, където следвахме магистърска програма по наративни техники. Той беше отегчен журналист, аз - отегчен учител по литература. През 1998 се преместихме в Рим и оттогава работим в сферата на киното и телевизията. След десетгодишен опит почувствахме, че ни е необходимо да поемем повече отговорност за собствените си, по-лични планове и идеи, и затова решихме да станем режисьори.

 


Бихте ли представили един друг с три думи?

Ф / Антонио е надарен с невероятна интуиция, отнася се сериозно към работата си и е честен човек. Четвъртата дума – арогантен e!

А / Фабио е изключително умен, щедър, болезнено чувствителен.

Не е ли трудно да снимаш филм в тандем?

A / За мен е точно обратното - ако го правех сам, щеше да ми е по-трудно и скучно. Аз съм много мързелив и без Фабио сигурно щях да спя, вместо да работя.

Ф / Конфликтът при нас е от съществено значение за творческия процес. Отнема време и много огорчения, докато се научиш да се справяш с него, но сега умеем да го използваме по най-ползотворния начин. Това е секретният ключ, необходим в търсенето на максималния потенциал на една идея, тема, персонаж, драматична ситуация. Разбира се, от време на време продължава да наранява, но нека..

Коя е Рита?

А / Рита е инатливо и любопитно, сляпо момиченце, което иска да отиде до морето и което успява да сбъдне мечтата си - благодарение на новия си, мистериозен приятел, или просто благодарение на въображението и смелостта си.

А Марта Палермо?

Ф / Тя е малката актриса, която играе ролята на Рита. Марта е уникално човешко същество, изпълнено с енергия и радост от живота. Тя и семейството й се превърнаха в част от живота ни.

Фабио, как се казваше най-добрият ти приятел в детството? Имаше ли въображаем?

Ф / Казваше се Давиде и се опитваше да ме научи да играя футбол. Аз се опитвах да го накарам да учи. Той се провали, аз - също. Но и досега сме приятели.

Антонио, ами ти?

А / Вилата на родителите ми, в която прекарвах летата си, бе обитавана от призраци. Там прекарах много безсънни нощи в компанията им. Бях самотно и тихо дете и въображаемите ми приятели бяха много страшни.

Родом сте от Сицилия и сте снимали Рита в квартал на Палермо – Аренела. Разкажете ми повече за това място и връзката ви с него.

Ф/ Аренела е предградие на Палермо, разположено между града и морето. Палермо, обаче, не е като другите крайбрежни градове - като Неапол, Генуа или Марсилия. Градът е забравил морето си и стои с гръб към него. Хоризонтът разкрива безкрайни възможности, които Палермо пренебрегва по един неестествен начин. Морето - метафора на свободата, носи в себе си риск и опасност, но е необходимо, за да останеш жив. В началото на филма ни Рита е пленник на един затворен, клаустрофобичен, авторитарен свят. Само куражът и способността да рискуваш й позволяват да премине границите, да се освободи от тях край морето. Това е преживяване, което създава и определя самоличността й.

А / Това е най-важното място за нас – с проблемите и красотата му. Когато работя по някоя история, тя винаги се случва в Сицилия. След като решихме да режисираме, да се върнем отново там бе най-очевидният и естествен избор.

Рита е дебютният ви филм. Кое според вас се получи добре, кое не толкова?

А / Животът е труден, но опитът, който ни донесе този късометражен филм, е благополучен. Режисирайки за пръв път, не можехме да искаме повече. Особено съм щастлив от избора на Марта Палермо за ролята на Рита. Тя не е професионална актриса, а сляпо по рождение, десет годишно момиче – също като героинята й. Кое не се получи ли? Така се случи, че за снимки разполагахме само с три дни от безкрайно слънчевото сицилианско лято, което затрудни заснемането на финалната сцена край морето. Все пак успяхме да постигнем каквото искахме, почти..

Ф / Безполезно е да се оплакваш. Трябва да правиш най-доброто, на което си способен!

Ако ти, Антонио, не беше режисьор, с какво щеше да се занимаваш?

А / Сигурно щях да бъда журналист.

Защо?

А / С това се занимавах преди да уча сценарно и филмово изкуство. Продължавам да мисля, че има много неща, за които трябва да се говори, просто сега предпочитам да говоря за тях във филми. Много по-интересно е.

А ти, Фабио?

Ф / Сигурно щях да съм фермер. Дядо ми по бащина линия беше фермер. Обичах много него и баба, и обикновено прекарвах летата и времето извън училище заедно с тях, в централната част на Сицилия. Те се трудеха усилено всеки ден. Всеки сезон имаше своите задачи и потребности, и въпреки, че бях дете, бях привлечен от техния живот и научих много, за много неща. Моите най-ценни спомени от онези години за свързани с тях. Дължа им всичко добро, което нося в себе си.

/ Валентина Божичкова

Ригън Хол/ С 3 ЧАСА СЕ ОПИТАХМЕ ДА РАЗЧУПИМ ПРАВИЛАТА
2011-06-01

3 часа 

(fiction, Jordan/UK, 2010, 14 min)

Когато убиват малкото му братче при безразборна стрелба, Акрам е решен да потърси възмездие. Братска обич, трагедия, отмъщение. Истинска история от един обикновен ден в Багдад.

Роденият през 1976 г. в Нова Зеландия британски режисьор Ригън Хол набира популярност с динамичните си модни филми за клиенти като Долче и Габана, Ревлон, Дейзд енд Кънфюзд и Сваровски. 3 часа е дебютният му драматичен късометражен филм. Стреми се да създаде вълнуваща и въвличаща публиката драма, за да й покаже чисто човешката страна на войната.


Как се роди идеята за 3 часа?

През март 2007 година прочетох една статия във вестник „Таймс“, която разказваше за убийството на девет деца от случайни, въоръжени лица в Багдад. Историята ме развълнува и реших да запазя статията в купчината си с работни идеи. Около шест месеца по-късно успях да събера достатъчно пари, за да направя късометражен филм и тази идея беше най-отгоре в купчината. Предполагах, че заснемането на военната драма на иракчани в Близкия Изток ще бъде трудно, но бях толкова запален от историята, че знаех – усилията ще си струват.

Бил ли си някога в Багдад? Разкажи ми за снимачните локации.

Не съм бил в Ирак досега. Снимахме 3 часа в съседна Йордания. Бях на ранен стадий от разработката на сценария, когато имах късмета да се запозная с част от екипа на филма „Повелителят на бурите“ на Катрин Бигълоу. Арт директорът Дейвид Брайън току-що се бе върнал от Йордания и имаше страхотни снимки с кадри от филма, а ко-продуцентът Донал Маккъскър любезно ми предложи да ни представи на йорданската Кралска филмова комисия. Комисията беше страхотна. Покани ни да снимаме в тяхната страна и ни предложи помощта и подкрепата си. Йордания е домакин на множество международни продукции, като по същото време с нас там снимаха „Изпепелени“ и „Честна игра“.

Колко отне предпродукцията и самото заснемане на филма?

Около девет месеца ни трябваха, за да подготвим сценария, което включваше работа по културното съдържание и подготовка на арабски преводи. След това имахме шест месеца планиране и предпродукция. Първият път, когато летях за Йордания, нямах абсолютно нищо – нито актьори, нито екип, нито снимачна площадка, нито оръжия. За десет дни успяхме да осигурим почти всичко и два месеца по-късно се върнахме за снимки. Самия филм заснехме за седем дни, преди да се върнем в Лондон за дълъг процес на постпродукция.

Макар, че 3 Часа е художествен филм, въздейства почти като документален, което от части се дължи на събитията по действителен случай. Конфликтът между сунити и шиити, техните духовни и политически различия са много деликатни и комплексни въпроси. Колко трудно е да работиш по тази тема?

Много, много трудно – това е толкова чувствителен проблем, особено за представител на Западната цивилизация. Причината историята да ме грабне толкова е универсалността й: суни и шиити, католици и протестанти, тутси и хути, и т.н. общности - всички са разделени по религиозни признаци, базирани на предразсъдъци и обвинения. Направих множество изследвания и научих много за региона, и когато със сценариста ми Сам писахме сценария целенасочено се опитвахме да се държим за тази универсалност на историята. Фактът, че спечелихме наградата за най-добър чуждестранен късометражен филм на Северноирландския филмов фестивал показва, че филмът е успял да съхрани този резонанс.

Колко трудно е да установиш границите между сюжетната „експрориация“ на историята и изследването на събитията и действащите лица?

Късометражният филм е сложна форма, особено когато се опитваш да се справиш с драматична история с множество персонажи. Ето защо повечето къси филми имат само няколко действащи лица и опростен сюжет. Опитахме се да разчупим тези правила с 3 часа, който е напомня мини-пълнометражен филм, с три-актова структура и много персонажи. Как би описал работата си като режисьор? Известен съм с филмите си, посветени на модата и красотата, които обикновено се фокусират върху красиви изображения и красиви хора. Въпреки това, истинската ми страст е сериозната драма и 3 часа е сериозна стъпка към филмите, които искам да правя в бъдеще.

Върху какво работиш в момента?

През последния месец, съвместно с модния фотограф Марио Тестино работих по няколко реклами за висок клас парфюми. Сега съм ангажиран с разработката на няколко проекта за пълнометражни филми.

Защо реши да участваш във фестивала В ДВОРЕЦА?

Научихме за Фестивала от страницата му в интернет. Програмата му ни се стори много динамична и интересна – щастливи сме да бъдем част от него.

/Валентина Божичкова